Джон Гришам - Клиентът

Този план бе за цял живот. Какво ще стане, започна да се пита тя, ако след време, след пет-десет години, да речем, някой, когото нито е виждала, нито е чувала, се изпусне пред зли уши и бързо им хванат следите? И когато Марк е, да речем, гимназист, някой го причака край футболното игрище и опре пистолет в тила му. Той няма да се казва Марк, разбира се, но все едно, ще намери смъртта си.

Даян се канеше да отхвърли идеята, без да се допитва до никого, когато Марк позвъни от ареста. Току-що изял огромна пица и се чувствал страхотно, мястото било приятно, храната по-хубава от болничната, с една дума — харесвало му. При толкова въодушевено бърборене на Даян й стана ясно, че лъже. Все пак замислял бягството си и скоро щял да се измъкне. Поговориха за Рики, за фургона, за днешния и утрешния разпит. Марк каза, че се вслушвал в съветите на Реджи, и Даян се съгласи, че така е най-добре. Извини й се, че го няма да помогне за Рики, и тя се просълзи от старанията му да се прави на голям мъж. Помоли я да му прости за цялата бъркотия.

Разговорът им не трая дълго. Трудно й беше да приказва с него. Не знаеше какво да го посъветва и се чувстваше ужасно, че единайсетгодишният й син е в ареста, а тя не може да го измъкне оттам. Дори не може да го види. Нито да поговори със съдията. Не смееше да го посъветва дали да говори, или да мълчи, защото самата тя бе изгубила ума и дума. Нищичко не можеше да стори, освен да лежи на тясното легло, да се взира в стените и да се моли това да е само кошмарен сън.

Стана шест часа, време за местните новини. Гледаше немите гримаси на водещата новините и се надяваше да не се случи нищо. Но не след дълго то се случи. След като показаха как измъкват два трупа от някакво бунище, на екрана внезапно се появи черно-бяла снимка на Марк и ченгето, което Даян зашлеви сутринта. Тя усили звука.

Водещата разказа в най-общи линии за задържането на Марк, като внимаваше да не го нарича арестуване, после включи репортер, застанал пред Съда за малолетни. Той започна с няколко дежурни приказки около разпита, за който не знаел никакви подробности, и с притаен дъх съобщи, че детето Марк Суей е отведено обратно в Центъра за малолетни, а утре следва нов разпит в залата на съдията Рузвелт. Когато отново включиха студиото, водещата ги въведе в историята на малкия Марк и трагичното самоубийство на Джероум Клифърд. Пуснаха кратък репортаж от Ню Орлиънс: опечалените на излизане от параклиса, после две-три секунди от интервюто на Рой Фолтриг, застанал под чадъра. Отново включиха студиото и водещата започна да цитира материалите на Мьолер Шика. Никакви коментари от мемфиската полиция, ФБР, областната прокуратура или пък Съда за малолетни. Ледът изтъняваше под краката й, докато тя се плъзгаше все по-навътре в огромното тъмно море от неназовани източници, които й бяха предоставили нищожни факти, но пък пространни размишления. Когато, слава Богу, свърши и се появи реклама, зрителите спокойно можеха да останат с впечатлението, че Марк Суей е застрелял не само Джероум Клифърд, но и самия Бойд Бойет.

Даян изключи телевизора и стаята притъмня още повече. Присви я стомахът. От десет часа не беше слагала залък в уста. Рики подскачаше насън и пъшкаше и това я влудяваше. Измъкна се от леглото, раздразнена от него, ядосана на Грийнуей, че няма подобрение, погнусена от болницата, същински зандан, ужасена от системата, която позволява арестуването на деца, задето се държат като деца, и най-вече уплашена от тези дебнещи сенки, които заплашиха Марк, подпалиха фургона и явно не искаха да спрат дотук. Затвори след себе си вратата на банята и като седна на ръба на ваната, запали цигара „Вирджиния Слимс“. Ръцете й трепереха, мислите й препускаха в мъгла. Мигрената започваше да лази откъм тила и до полунощ щеше да парализира цялата й глава. Може би хапчетата щяха да помогнат.

Хвърли тънката угарка в тоалетната и пусна водата. После отиде при Рики. За да устои на това изпитание, се бе зарекла да мисли ден за ден, но дните, ей Богу, ставаха все по-ужасни. Нямаше да издържи дълго.

Бари Ножа беше избрал тази невзрачна и тясна кръчмичка, защото тук беше тихо и по-закътано; той я помнеше още от времето, когато беше просто един малък и наперен побойник, кръстосващ улиците на Ню Орлиънс. Не беше от постоянните му заведения, но тъй като бе в сърцето на Френския квартал, Бари можеше да паркира на някоя пресечка на Канал Стрийт и като се шмугнеше покрай туристите по Бърбън и Роял, феберейците нямаше как да го проследят.