Джон Гришам - Клиентът

Пресконференцията щеше да е един паметен момент.

Някой почука леко и вратата се отвори още преди Рой да се обърне. Беше Уоли Бокс, единственият човек, комуто се разрешаваше да влиза тук така свойски.

— Нещо да се е чуло вече? — попита Уоли, като застана на прозореца до своя шеф.

— Нито дума. Време беше Финк да се добере до телефон. Сто пъти му повторих.

После помълчаха, загледани в улицата.

— С какво се занимава сега разширеният състав? — попита Рой.

— Върши си обичайната работа. Подвежда разни лица под отговорност.

— Кой води заседанието?

— Хувър. Приключват със заловените при наркохайката в Гретна. Следобед трябва да са свършили.

— Утре ще се събират ли?

— Не. Тази седмица им дойде много. Вчера им обещахме, че ще прескочим утрешния ден. Какво имаш предвид?

Фолтриг се почеса по брадичката и запристъпя от крак на крак. Бе зареял поглед към колите, но не ги виждаше. Напрегнатото мислене бе твърде мъчително за него.

— Представи си такава ситуация: по една или друга причина хлапето отказва да говори и Финк удря на камък. Какво ще правим тогава? Предлагам да отидем при съдебните заседатели, които да издадат призовка за него и адвокатката, и да ги докараме. Хлапето ще се подплаши още докато е в Мемфис. А като дойде тук, от страх ще му се разтреперат гащите.

— Защо и адвокатката ще призоваваш?

— Да я стресна. Чисто и просто психически тормоз. И на двамата да им изкарам акъла. Вземаме призовките днес, държим ги запечатани до утре привечер, когато всичко затваря за уикенда, и тогава ги връчваме на хлапето и адвокатката му. Ще трябва да се явят пред нашите съдебни заседатели в понеделник сутрин в десет. Няма да имат възможност да идат в съда и да ги касират, защото ще е краят на работната седмица и всички съдии ще са си отишли. Те двамата така ще се уплашат, че няма да посмеят да не дойдат в понеделник сутрин. На наша територия, Уоли. Ей тук, в другия край на коридора, в нашата си сграда.

— Ами ако хлапето не знае нищо?

Рой раздразнено поклати глава. През последните четирийсет и осем часа поне десет пъти бяха водили този разговор.

— Мисля, че нещата са ясни.

— Да речем… А може би хлапето точно сега проговаря.

— Вероятно.

По интеркома изписука гласът на секретарката, която обяви, че включва мистър Финк на първа линия. Фолтриг се спусна към бюрото и сграбчи слушалката.

— Да!

— Заседанието свърши, Рой — докладва Финк. В гласа му звучеше облекчение и умора.

Фолтриг натисна копчето на уредбата, пусна слушалката и се срути на стола си. Уоли кацна на ръба на бюрото.

— Уоли е при мен, Том. Кажи ни какво стана.

— Нищо особено. Върнаха хлапето в ареста. Не пожела да говори и съдията го задържа за неуважение на съда.

— Какво значи „не пожела да говори“?

— Просто не пожела. Съдията сам води разпита на свидетелите и хлапето призна, че е било в колата и е говорило с Клифърд. Но когато му зададе въпроси за Бойет и Мулдано, то се позова на Петата поправка.

— На Петата!

— Точно така. Запъна се и край. Затворът не бил толкова страшен в края на краищата, пък и нямало къде да отиде.

— Но той знае, нали, Том? Тоя малък тарикат знае.

— Две мнения няма. Клифърд всичко му е изпял. Фолтриг плесна с ръце.

— Така си и знаех! Така си и знаех! От три дни ви го набивам в главите, момчета. — Той скочи на крака и стисна дланите си една в друга. — Знаех си аз.

Финк продължи:

— Съдията насрочи ново заседание за утре на обяд. Пак щял да разпита хлапето, да не би да му е дошъл друг акъл. Но не храня особени надежди.

— Искам те на заседанието, Том.

— Да, но съдията иска и теб. Обясних му, че ще изслушваш молбата за отсрочка, и той настоя да му изпратиш съдийското разпореждане по факса. Само тогава щял да те извини.

— Тоя да не е откачил!

— Не, не е. Каза, че смята доста често да го разпитва другата седмица и очаква ние, като просители, да сме тук и двамата.

— Значи не е наред.

Уоли ококори очи и поклати глава. Тия от местните съдилища понякога се правеха на пълни кретени.

— След разпита съдията ни остави да поговорим за защитната програма. Иска да включи в нея хлапето и семейството му. Смята, че може да го увещае да проговори, ако ние му гарантираме сигурността.

— Това ще отнеме седмици.

— И аз така смятам, но К. О. каза на съдията, че било въпрос на няколко дни. Честно казано, Рой, мисля, че хлапето дума няма да изтърве, докато не му гарантираме някаква сигурност. Момче с характер.