Джон Гришам - Партньори

Не бяха обсъждали четвърта възможност — завръщането й в Бразилия без него. Просто не можеше да повярва, че е искала да го изостави.

Санди тихо събра материалите и разчисти масата.

— Ти в колко часа си тръгна? — попита Патрик.

— Около осем. Всичко беше нормално, Патрик, казах ти вече.

— И не е споменавала за Маями или Бразилия?

— Не. По никакъв начин. Останах с впечатлението, че известно време ще живее в онази къща. Каза ми, че я е наела за месец.

— Значи се е изплашила. Иначе защо ще бяга?

— Не знам.

— Санди, намери някой адвокат от Маями. Побързай.

— Познавам един-двама.

— Сигурно умира от страх.

Минаваше шест, така че Хаварак най-вероятно беше в някое казино, на масата за блекджек, където пиеше безплатно уиски и оглеждаше жените. Носеха се безброй слухове за комарджийските му дългове. Рейпли сигурно се бе заключил на тавана си — всички предпочитаха да си стои там. Секретарките и младшите адвокати ги нямаше. Дъг Витрано заключи входната врата на сградата и отиде в офиса отзад — най-големия и най-хубавия, — където, седнал на бюрото със запретнати ръкави, го очакваше Чарли Боуган.

Патрик бе съумял да сложи подслушвателни устройства във всички помещения, освен в офиса на старшия съдружник и Боуган нееднократно бе използвал този факт в бурните скандали, последвали изчезването на парите. Винаги когато не беше в кабинета си, Боуган го заключваше с масивно резе. Не бе пропускал възможност да натяква на съдружниците си, че са проявили непростима небрежност. Особено Витрано, който бе провел последните съдбовни разговори с Дънлап от телефона в кабинета си и Патрик бе разбрал къде ще се изпратят парите. В многобройните скандали за всичко това бяха стигали почти до бой.

Боуган не би могъл с ръка на сърцето да твърди, че е подозирал шпионирането на фирмата. Ако бе така, защо не бе предупредил останалите съдружници? Просто той бе предпазлив и бе извадил късмет. Важните разговори се водеха в неговия кабинет. Масивното резе се заключваше за миг, а единственият ключ бе у него. Дори и чистачките не можеха да влязат, без той да е там.

Витрано затвори вратата и се отпусна в огромното кожено кресло срещу бюрото.

— Тази сутрин видях сенатора — започна Боуган. — Извика ме у дома си.

Майката на Боуган и бащата на сенатора бяха брат и сестра. Сенаторът бе с десет години по-голям от него.

— В добро настроение ли беше?

— Не бих казал. Интересуваше се от последните новини за Ланиган. Казах му каквото ни е известно и че още нямаме понятие къде са парите. Притеснява се за това какво знае Ланиган. Уверих го, както много пъти досега, че разговорите с него са водени от този кабинет, в който нямаше микрофони. Казах му да не се безпокои.

— Но въпреки това той се безпокои.

— Да, така е. Попита ме дали има някакъв документ, който да свързва името му с Арисия, и аз му казах, че няма такъв.

— Това, разбира се, е вярно.

— Да. Името му не фигурира в нито един документ. С него се договаряхме само устно, и то предимно на игрището за голф. Казал съм му го хиляди пъти, но искаше да го чуе пак, заради завръщането на Патрик.

— Каза ли му за „килера“?

— Не.

Вторачени в прахоляка върху бюрото на Боуган, двамата си припомниха много добре какво се бе случило в „килера“. През януари деветдесет и втора, месец след като Министерството на правосъдието бе одобрило възнаграждението за Арисия и два месеца преди да получат парите, Арисия се появи във фирмата неочаквано, без да са го канили. Беше вкиснат. Патрик все още бе там, а погребението му щеше да се състои след три седмици, макар и никой да не предполагаше. Поради започналия ремонт на сградата Боуган не можеше да разговаря с Арисия в кабинета си — бояджиите все още работеха, мебелите бяха покрити с бели чаршафи. Наложи се да покани войнствено настроения Арисия в малката стаичка от другата страна на коридора, която всички наричаха „килера“ заради размерите й. Вътре имаше малка квадратна масичка с четири стола. Нямаше прозорци. Таванът бе скосен, защото отгоре беше стълбата.

Повикаха и Витрано, като втори по старшинство във фирмата, и срещата започна. Не продължи дълго. Арисия беше раздразнен, защото адвокатите съвсем скоро щяха да получат трийсет милиона долара. След като перспективата бе станала реална, тази сума му се стори безбожно голяма като хонорар за юридически услуги. Боуган и Витрано не отстъпиха от позицията си и разговорът съвсем скоро загрубя. Двамата съдружници предложиха да му покажат сключения договор, но Арисия не даваше пет пари за него.