Джон Гришам - Партньори

В момента всичко й се струваше странно. Движеше се по чужда магистрала, в чужда страна, с фалшив паспорт, удостоверяващ, че е някоя, която изобщо не искаше да бъде; трябваше да намери убежище, но все още не бе решила къде. Да, всичко беше странно, неясно и кошмарно страшно, а тя отчаяно се нуждаеше да види Патрик и да му крещи цял час, а може би дори и да го замеря с камъни. Това не влизаше в уговорката им. Разбираше, че гонят Патрик заради миналото му, но тя самата не бе направила нищо лошо. Да не говорим за Паулу.

Като всички бразилци Ева обикновено шофираше с единия крак на газта, а другия на спирачката. Щеше й се и сега да подкара така, но трябваше да запази спокойствие. Когато бягаш, не бива да изпадаш в паника — Патрик й го бе повтарял безброй пъти. Мислиш, оглеждаш, планираш.

Наблюдаваше колите отзад. Спазваше правилата за движение по магистралата.

„Винаги трябва да си наясно къде се намираш“ — учеше я Патрик. С часове бе разглеждала картата на пътищата наоколо. Сви на север и спря на една бензиностанция, за да види чие внимание е привлякла. Ничие. Мъжът със зелените очи не я следеше, но това бе малка утеха. Той знаеше, че го е видяла и заподозряла. Беше се обадил по телефона и сега сигурно я наблюдаваше някой друг.

Час по-късно бе на летището в Пенсакола, където изчака осемдесет минути, за да се качи на самолета за Маями. Все едно бе с кой полет ще се махне оттук. Този за Маями бе най-скоро. Но щеше да се окаже пагубен.

Седеше в едно барче, скрита зад някакво списание, и наблюдаваше всичко, което се движи. Един младеж от охраната я зяпаше с възхищение и й беше трудно да се прави, че не го забелязва. Иначе наоколо беше мъртвило.

Самолетът за Маями беше стара турбовитлова машина и полетът продължи сякаш цяла вечност. Осемнайсет от двайсет и четирите места бяха празни, а останалите пет пътници й се сториха безобидни. Успя дори да поспи.

След като слезе в Маями, се скри в чакалнята на летището близо час — пиеше скъпа минерална вода и наблюдаваше пътниците. От представителството на „Вариг“ си купи еднопосочен билет първа класа за Сау Паулу. Не знаеше защо. Сау Паулу й беше чужд, но поне беше в посока към дома. Може би щеше да се крие два-три дни в някой тамошен хубав хотел. Поне щеше да е по-близо до баща си, където и да бе той. От това летище имаше полети за цял свят. Защо да не отиде в собствената си страна?

В съответствие с рутинната процедура в подобни случаи ФБР предупреди митническите и граничните служби. Този път се издирваше млада жена, Ева Миранда, на трийсет и една, пътуваща с бразилски паспорт, но най-вероятно под чуждо име. След като бяха установили самоличността на баща й, не бе проблем да научат истинското й име. Когато Лия Пирис застана пред гишето за паспортна проверка на летище Маями Интърнешънъл, не очакваше никакви проблеми. Все още се озърташе, за да види дали онзи не е по петите й.

През последните две седмици фалшивият й паспорт бе доказал надеждността си.

Служителят на гишето обаче бе уведомен за сигнала час преди това, по време на почивката. Докато бавно оглеждаше всяка буква в паспорта й, натисна сигналния бутон на скенера си. В началото колебанието му раздразни Лия, но след миг тя осъзна, че нещо не е наред. Пътниците на другите гишета се задържаха колкото да покажат отворените си паспорти и служителите да им кимнат утвърдително. Изневиделица се появи шеф в синя униформа и застана до служителя пред нея.

— Ако обичате, влезте тук, мисис Пирис — каза той учтиво, но тонът му не оставяше място за възражения. Посочи широк коридор с няколко врати.

— Някакъв проблем ли има? — попита тя.

— Не. Само трябва да ви задам няколко въпроса. — Чакаше я. Чакаше я и униформен полицай с пистолет и флакон паралитичен газ на кръста. Шефът държеше паспорта й. Десетки пътници я гледаха.

— Какви въпроси? — попита тя, когато тръгна с полицая и шефа към втория етаж.

— Няколко въпроса — повтори шефът, отвори една врата и я въведе в квадратно помещение без прозорци. Стая за задържани. На гърдите му висеше картонче с името — Ривера. Не приличаше на латиноамериканец.

— Върнете ми паспорта — настоя тя веднага щом затвориха вратата и останаха сами.

— Не толкова бързо, мисис Пирис. Трябва да ви задам няколко въпроса.

— Не съм длъжна да ви отговарям.

— Моля, успокойте се. Седнете. Мога ли да ви предложа кафе или чаша вода?

— Не.

— Този адрес в Рио съществува ли реално?

— Разбира се.

— Откъде пристигате?