Джон Гришам - Партньори

— Това беше нареждането, което изпратих от Насо. Парите трябваше да влязат в нова сметка в Малта и бързо след това да се прехвърлят в Панама.

— А как стана такъв фокусник в банковите трансфери?

— Трябваше да проуча как става. Отне ми близо година. Кажи ми, Карл, кога научи, че парите са изчезнали?

Карл се засмя и се облегна назад. Сложи ръце зад тила си.

— Приятелчетата ти от фирмата просто не успяха да опазят скромната си сделка в тайна.

— Шокиран съм.

— Всъщност целият град разбра, че съвсем скоро ще бъдат червиви от пари. Държаха се потайно и внимаваха някой да не научи, но харчеха като обезумели. Хаварак си купи най-големия, най-лъскавия черен мерцедес, произвеждан някога. Архитектът на Витрано привършваше проекта за новия му дом, повече от декар застроена площ. Рейпли даде капаро за трийсетметрова яхта и заяви, че скоро ще приключи с адвокатството. На няколко пъти ставаше дума за частен реактивен самолет. Щеше да е трудно да скрият трийсет милиона в град като нашия, но те всъщност не се и опитваха. Сякаш искаха хората да знаят.

— Типични адвокати.

— Ти ги ужили в четвъртък, нали?

— Да. На двайсет и шести март.

— На следващия ден подготвяхме някакво гражданско дело и потърсиха единия от адвокатите по телефона. Новината беше, че има проблеми с голямата сделка на Боуган, Рейпли, Витрано, Хаварак и Ланиган. Парите били изчезнали. Всичките. Някой ги бил откраднал.

— Името ми спомена ли се?

— Първия ден не, но скоро след това… Пусна се слух, че охранителните камери в банката запечатали физиономията на човек, който приличал на теб. Още няколко късчета от мозайката застанаха на местата си и клюките се понесоха.

— Ти повярва ли, че съм го направил?

— В началото бях твърде смаян и не можех да разсъждавам. Както и всички други. Бяхме те погребали, бяхме ти чели молитви. Не беше за вярване. С времето обаче изненадата отстъпи пред фактите и нещата застанаха по местата си. Новото завещание, застраховката, кремирането… започнахме да подозираме нещо. След това откриха микрофоните във фирмата. ФБР започна да разпитва наред. Седмица след изчезването на парите всички бяха убедени, че това е твое дело.

— А ти гордееше ли се с мен?

— Не мога да кажа, че се гордеех. По-скоро бях стъписан. Или безкрайно изумен. В края на краищата имаше един труп. След това ми стана любопитно.

— И никакво възхищение? Поне малко?

— Не си спомням подобно нещо, Патрик. Невинен човек бе намерил смъртта си, за да можеш да откраднеш парите. Освен това бе оставил жена и дете.

— Жената получи цяло състояние. Детето не беше мое.

— Тогава не го знаех. Никой не го знаеше. Не смятам, че си бил обект на възхищение.

— Ами приятелчетата от фирмата?

— Никой не ги видя с месеци. Арисия започна да ги съди. Последваха още дела. Бяха похарчили ужасно много пари на червено, така че фалитът стана неизбежен. Разводи, алкохол… кошмарна история. Самоунищожиха се като по учебник.

Патрик се мушна в леглото си и внимателно сви крака. Наслаждаваше се на разказа, доволно усмихнат. Хъски стана и отиде до прозореца.

— Колко време остана в Ню Йорк? — попита той и надникна през щорите.

— Около седмица. Не исках парите да се връщат в Щатите, така че ги изпратих в една банка в Торонто. Банката в Панама всъщност беше клон на Банк ъв Онтарио, така че нямаше проблем да прехвърля в Канада колкото поискам.

— И започна да харчиш?

— Съвсем скромно. Вече бях канадец от Ванкувър, с всичките му документи. С парите си купих малък апартамент и кредитни карти. Намерих учител по португалски и учих езика по шест часа на ден. Няколко пъти ходих до Европа, така че паспортът ми да добие употребяван вид и да го изпробвам. Всичко мина чудесно. След три месеца обявих апартамента за продан и заминах за Лисабон, където учих езика около два месеца. После, на пети август деветдесет и втора, заминах за Сау Паулу.

— Денят на независимостта ти.

— На абсолютната свобода, Карл. Кацнах в града с две малки пътни чанти. Качих се на едно такси и потънах в море от двайсет милиона души. Беше облачно и валеше, колите едва пъплеха, а аз седях отзад в таксито и си мислех, че никой на света не знае къде съм. И че никой няма да ме намери. Бях готов да се разплача, Карл. Чувствах се абсолютно, съвършено свободен. Гледах физиономиите на хората по тротоарите и си мислех, че съм един от тях. Бразилец на име Данило, който никога няма да е някой друг.

Санди спа три часа на твърд матрак някъде над дневната, далеч от Лия, и се събуди, когато първите слънчеви лъчи осветиха стаята през процепите на щорите. Беше шест и половина. Пожелаха си лека нощ в три, след като в продължение на седем часа бяха чели документи и слушали десетки тайни разговори, уловени и записани от Патрик изумително ясно.