Джон Гришам - Партньори

АРИСИЯ: Разбира се, че знаех. Аз го планирах. Аз пуснах плана в ход. Тази чудесна идея беше изцяло моя. Техният проблем, Чарли, е, че не могат да докажат каквото и да било. Няма документи, няма свидетели.

Касетофонът замлъкна и Лия каза:

— Отново разговор между двамата, десет минути по-късно.

АРИСИЯ: Как е сенаторът?

БОУГАН: Добре е. Вчера се срещна със секретаря на Флота.

АРИСИЯ: Как е минала срещата?

БОУГАН: Добре. Те са стари приятели, знаеш. Сенаторът е изразил силното си желание да накаже „Плат и Рокланд“ за алчността им, но без да пострада проектът с подводниците. Секретарят одобрява идеята и е заявил, че ще накаже компанията сурово.

АРИСИЯ: Не може ли да ускори нещата?

БОУГАН: Защо?

АРИСИЯ: Защото ми трябват проклетите пари, Чарли. Долавям миризмата им. Усещам вкуса им.

Лия натисна копчето и касетофонът спря. Извади касетата и я прибра на мястото й.

— Патрик е започнал да записва в началото на деветдесет и първа. Смятали са да го изгонят от фирмата в края на февруари под предлог, че не носи достатъчно пари.

— Колко касети са?

— Има около шейсет, но Патрик старателно е махнал всичко излишно, така че важните записи могат да се прослушат за около три часа.

Санди погледна часовника си.

— Чака ни много работа — каза тя.

Паулу поиска радио, но му отказаха. По-късно си дадоха сметка, че просто иска да слуша музика, и му донесоха стар касетофон и две касети с изпълнения на Симфоничния оркестър на Рио. Предпочиташе класиката. Пуснал музиката съвсем тихо, Паулу прелистваше купчина стари списания. Бе поискал книги и бяха обещали да му донесат. Храната засега беше предостатъчна — като че ли полагаха всички усилия да остане доволен. Похитителите му бяха млади мъже, наети от някого, когото така и нямаше да види. Пуснеха ли го, младите похитители щяха да избягат и щеше да е невъзможно да ги съди.

Вторият ден мина бавно. Ева бе достатъчно умна, за да не хлътне в капана им. Съвсем скоро щеше да му стане ясно за какво е всичко това. Нищо не му пречеше да чака.

Втората вечер съдия Хъски отново донесе пица. Предишната му бе харесала толкова много, че на обяд се бе обадил на Патрик, за да го попита дали не би искал да изядат още една. Патрик копнееше за компания.

Хъски бръкна в чантата си, извади купчина писма и ги хвърли върху работната масичка на Патрик.

— Много хора искат да ти кажат „здрасти“, предимно от съда. Казах им, че могат да ти пишат.

— Не знаех, че имам толкова много приятели.

— Нямаш. Това са отегчени чиновници с достатъчно свободно време, за да пишат писма, което е единственият им шанс да се приближат до центъра на събитията.

— Благодаря.

Хъски придърпа един стол до леглото на Патрик и опря крака на отвореното чекмедже на нощното шкафче. Патрик изяде почти две парчета пица и се засити.

— Съвсем скоро ще трябва да си направя самоотвод — каза Хъски, сякаш се оправдаваше.

— Знам.

— Тази сутрин говорих с Тръсел надълго и нашироко. Разбирам, че не си падаш по него, но като съдия е добър. Има желание да поеме делото.

— Предпочитам Ланкс.

— Да, но за жалост нямаш възможност да избираш. Ланкс има проблеми с кръвното и се опитваме да му спестяваме сложните дела. Както знаеш, Тръсел е по-опитен от мен и Ланкс, взети заедно, особено в делата за убийство.

Когато приятелят му изрече последните думи, Патрик видимо трепна, присви леко очи, за миг отпусна кокалестите си рамене. Дело за убийство. Често реагираше така при тази мисъл, когато заставаше пред огледалото и наблюдаваше продължително отражението си. Хъски забеляза мимиката му.

Както се казва, всеки е способен да убие, а и Хъски бе разговарял с много убийци през дванайсетте си години като съдия. Патрик обаче беше първият му приятел, застрашен от смъртно наказание.

— А защо се отказваш от съдийството? — попита Патрик.

— Нормалните причини. Дошло ми е до гуша и ако не се махна сега, никога няма да го направя. Децата скоро ще започнат да следват, ще трябва да изкарвам повече пари. — Хъски замълча за момент и попита: — Извинявай за любопитството, но откъде знаеш, че се оттеглям от съдийството? Не съм го обявил по радиото.

— Говори се.

— В Бразилия ли?

— Имах си шпионин, Карл.

— Някой оттук?

— Не. Разбира се, че не. Не бих рискувал да се свържа с някого от града.

— Значи е бил някой оттам.

— Да. Моят адвокат.

— И си му казал всичко?

— На нея. Жена е. Да, казах й всичко.

Хъски опря пръстите си един в друг и рече: