Джон Гришам - Партньори

— Започвам да разбирам.

— Препоръчвам ти и ти да постъпиш по този начин, когато решиш да изчезнеш.

— Няма да забравя. А къде е тя сега?

— Наблизо, струва ми се.

— Аха. Парите са при нея.

Патрик се засмя. Най-накрая ледът се пропука.

— Какво искаш да знаеш за парите, Карл?

— Всичко. Как ги отмъкна? Къде са? Колко са останали?

— Кой е най-хубавият слух, който си чул в съда?

— О… имаше стотици. Любимият ми е, че си удвоил милионите и си ги скътал в швейцарски трезор, а в Бразилия само си се спотайвал, докато минат няколко години, за да можеш след това да развъртиш парите.

— Не звучи зле.

— Помниш ли Боби Доук, оная пъпчива невестулка, която ще те разведе за деветдесет и девет долара и мрази всички адвокати с високи хонорари?

— Разбира се. Пуска обявите си в църковните бюлетини.

— Същият. Вчера го сварих да пие кафе в канцеларията на съда. Знаел от сигурен източник, че си профукал парите за наркотици и малолетни проститутки и затова си живеел като селянин в Бразилия.

— Доук е способен да измисли подобно нещо.

Патрик млъкна и веселостта изчезна. Хъски не искаше да пропусне момента.

— Е, и къде са парите?

— Не мога да ти кажа, Карл.

— Колко са останали?

— Много.

— Повече ли, отколкото отмъкна?

— Да, повече.

— Как го направи?

Патрик стана от леглото и отиде до вратата. Беше затворена. Протегна се, разкърши рамене и отпи малко вода от бутилката, после пак седна на леглото и погледна Карл.

— Имах късмет — каза той почти шепнешком, но Карл го чу ясно. — Щях да се махна, със или без парите. Знаех, че фирмата ще получи милионите, и имах план да ги задигна, но и да не бях успял, пак щях да се чупя. Не можех да търпя Труди нито ден повече. Мразех работата си, пък и без това се канеха да ме изхвърлят от фирмата. Боуган и момчетата се бяха захванали с огромна измама, а аз бях единственият, който знаеше за какво става дума.

— Каква измама?

— Обвиненията на Арисия. Ще стане дума затова по-късно. Планирах изчезването си внимателно, имах късмет и се махнах. Той ме съпровождаше допреди две седмици. Невероятен късмет.

— Бяхме стигнали до погребението.

— Да. След това се върнах в Ориндж Бийч. Два дни не излизах от апартамента, който бях наел. Слушах касетки с уроци по португалски и учех думи. Освен това дълго време монтирах разговорите, които бях записал във фирмата. Имах да подреждам и купища документи. Късно вечер обикалях брега с часове. Тичах, потях се, мъчех се да стопя килограмите колкото се може по-бързо. Почти нищо не хапвах.

— Какви бяха тези документи?

— За Арисия. Осмелих се да навляза с яхтата по-навътре. Знаех основните неща и изведнъж се оказа нужно да стана добър моряк. Яхтата беше достатъчно голяма, за да живееш на нея по няколко дни, без да се връщаш, така че започнах да се крия в морето.

— Тук?

— Да. Хвърлях котва недалеч от остров Шип и наблюдавах брега на Билокси.

— Защо?

— Подслушвах офисите на фирмата, Карл. Всички телефони, всички помещения… без кабинета на Боуган. Бях сложил бръмбар даже в тоалетната на първия етаж между кабинетите на Боуган и Витрано. На тавана бях скрил ретранслатор, който приемаше сигналите и ги препращаше навън. Това е стара фирма и на тавана бяха складирани стотици ненужни папки. Никой не стъпваше там. На покрива имаше стара телевизионна антена, прикрепена за комина. Използвах я. Приемах сигнала с трийсетсантиметрова сателитна антена, монтирана на яхтата. Беше последна дума на техниката, Карл. Купих я на черния пазар в Рим. Струваше ми луди пари. Коминът се виждаше с бинокъл и приемах сигнала много чисто. Всеки звук, произнесен край някой от микрофоните, идваше до мен. Записвах всичко, а през нощта махах излишните приказки. Знаех кога обядват и кога жените им са вкиснати. Всичко научавах.

— Това е невероятно.

— Ще ми се да ги беше чул, като се мъчеха да изглеждат сериозни след погребението ми. Вдигаха телефона, приемаха съболезнованията скръбно, както подобава. Помежду си обаче си правеха майтапи със смъртта ми. Тя ги бе отървала от неприятната задача да ми съобщят, че ме изритват. Честта се бе паднала на Боуган. В деня след погребението той и Хаварак седнаха да пият скоч в заседателната зала и дълго се смяха на шегата, че съм извадил късмет да умра в толкова подходящ момент.

— Имаш ли тези записи?

— Разбира се. Имам например един разговор между Труди и Дъг в моя кабинет няколко часа преди погребението ми, когато отварят сейфа ми и за своя изненада намират застрахователната полица за два милиона. Ще се пукнеш от смях. Тя не изтрая повече от двайсет секунди и попита: „Кога ще получа парите?“