Джон Гришам - Партньори

— Кога ще мога да ги чуя?

— Не знам. Скоро. Имам десетки касети. Монтирането на записите ми отнемаше по дванайсет часа на ден в продължение на няколко седмици.

— Те не заподозряха ли нищо?

— Не. Единствено Рейпли веднъж отбеляза пред Витрано колко навреме ми е хрумнало да направя застраховката за два милиона, само осем месеца преди да умра. Коментираха и колко особено съм се държал напоследък, но нищо повече. Бяха във възторг, че съм се махнал от пътя им.

— А подслушва ли телефона на Труди?

— Можех да го направя, но беше безполезно. Поведението й беше напълно предсказуемо и нямаше смисъл да се занимавам с нея.

— Но с Арисия не беше така, нали?

— Естествено. Знаех всичко, което съдружниците ми бяха направили за него. Знаех, че парите ще заминат в чужбина, знаех в коя банка ще бъдат изпратени и кога.

— А как ги отмъкна?

— С много късмет. С важните клечки от Вашингтон разговаряше Боуган, но с банкерите се занимаваше Витрано. Заминах за Маями и си направих нови документи, според които бях Дъг Витрано. Знаех номера на социалната му осигуровка и други важни данни. Онзи тип от Маями имаше компютърен каталог с милиони физиономии. Само посочваш коя искаш и, хоп, получаваш шофьорска книжка с нея. Избрах лице, което донякъде приличаше и на мен, и на Витрано. От Маями излетях за Насо и всъщност там беше опасното. Представих се в Юнайтед Банк ъв Уейлс на един от шефовете, този, с когото контактуваше Витрано. Името му беше Греъм Дънлап. Показах му всичките си документи, включително и пълномощно от фирмата, написано, разбира се, на официална бланка, което ме задължаваше да изпратя другаде парите веднага щом ги получат. Дънлап не беше очаквал самия Витрано и беше изненадан, дори поласкан, че заради такава рутинна операция пристига човек от фирмата. Почерпи ме кафе и изпрати секретарката си за кроасани. Докато седях в кабинета му и похапвах, парите пристигнаха.

— Не му ли мина през ум да се обади във фирмата?

— Не, но аз бях готов да избягам, Карл. Ако Дънлап бе проявил и най-малко съмнение, щях да го фрасна, да изскоча от сградата, да взема такси и да отпраша към летището. Имах билети за три различни полета.

— Къде щеше да отидеш?

— Не забравяй, че бях мъртъв. Вероятно в Бразилия. Щях да си намеря работа като барман и да прекарам остатъка от живота си на плажа. Като се замисля, може би щях да съм по-добре, ако не бях взел парите. Аз обаче ги взех и те започнаха да ме издирват. Затова сега съм тук. Както и да е, Дънлап зададе въпросите, които очаквах, и всичко мина чудесно. Потвърди, че телексът е дошъл, и аз веднага наредих парите да бъдат преведени в една малтийска банка.

— Всичките?

— Почти. Когато разбра, че цялата сума ще излезе от банката му, Дънлап се поколеба за момент. Щях да си глътна езика. Спомена някакъв хонорар за своите услуги и аз попитах какъв е обичайният. Той се превърна в жалка алчна отрепка и каза, че петдесет хиляди щели да са достатъчно. Съгласих се. Оставих петдесет хиляди в сметката и после веднага ги прехвърлих на негово име. Банката е в центъра на Насо…

— Беше. Затвориха я шест месеца, след като ги обра.

— Да, чух за това. Много жалко. Когато стъпих на тротоара пред банката, едва се сдържах да не хукна като луд между колите. Идеше ми да скачам и викам, но се овладях. Скочих в първото свободно такси, казах на шофьора, че изпускам самолета, и той натисна газта. Самолетът за Атланта беше след час. За Маями — след час и половина. Пътниците за Ню Йорк вече се качваха, така че отлетях за там.

— С деветдесет милиона долара.

— Минус петдесет хиляди за Дънлап. Карл, това беше най-дългият полет в живота ми. Изгълтах три мартинита, но продължавах да съм кълбо от нерви. Затварях очи и си представях как на изхода ме причакват полицаи с автомати. Бях убеден, че Дънлап се е обадил във фирмата, че някак си са успели да разберат на кой самолет съм се качил и вече ме чакат… През живота си не съм се страхувал толкова. Исках да сляза от самолета час по-скоро. Приземихме се, машината спря пред терминала. Когато се появих в чакалнята, блесна фотосветкавица и си рекох, край, дотук беше! Оказа се някакво хлапе с кодак. Буквално хукнах към мъжката тоалетна. Седнах вътре и останах двайсет минути. До мен беше брезентовата чанта, в която се намираше всичко, което имах на този свят.

— Не забравяй деветдесетте милиона.

— А, да.

— И как стигнаха парите до Панама?

— Откъде знаеш, че са стигнали до Панама?

— Аз съм съдия, Патрик. Ченгетата споделят с мен. Градът ни е малък.