Джон Гришам - Партньори

Взе душ, облече се и слезе в кухнята. Лия вече бе направила кафе и го очакваше с изненадващо свеж вид. Приготви му препечени филийки с конфитюр, докато той преглеждаше вестниците. Бе готов да си тръгне, искаше да се прибере в офиса си и да систематизира кашата на Арисия на своя територия.

— Някаква вест от баща ти? — попита той. В ранното утро гласовете им бяха тихи, думите — оскъдни.

— Не. Но не мога да се обаждам оттук. По-късно ще изляза по магазините и ще позвъня от уличен телефон.

— Ще се моля за него.

— Благодаря.

Сложиха кашона с материалите за Арисия в багажника на колата му и се сбогуваха. Лия обеща да му се обади до двайсет и четири часа. Нямаше намерение да пътува скоро, защото проблемите на Патрик от сериозни се бяха превърнали в нетърпящи отлагане.

Въздухът бе хладен. Все пак бе октомври и се долавяше повеят на есента. Лия облече яке и излезе да се разходи по брега. Беше боса, с голи крака, пъхнала едната си ръка в джоба, а с другата стискаше кафето. Налагаше се да излиза с тъмни очила, които я дразнеха. Наоколо нямаше жива душа, защо трябваше да крие лицето си?

Както повечето кариоки, тя бе прекарала голяма част от живота си на плажа — център на културата им. Беше отраснала в дома на баща си в Ипанема — най-хубавия квартал на Рио, — чиито деца буквално живееха на плажа. Не бе свикнала да се разхожда край морето, ако наоколо няма стотици весели и щастливи хора.

Баща й бе един от първите, опитали да се противопоставят организирано на безразборното разрастване на Ипанема. Той ненавиждаше пренаселването и хаотичното строителство и работеше неуморно с разни организации от района. Подобно поведение влизаше в конфликт с типичната за кариоките житейска нагласа — живей и остави другите да живеят, — но с времето все повече хора осъзнаваха правотата му и дори му се възхищаваха. Като адвокат Ева също помагаше на местните организации в Ипанема и Леблон, които се бореха за опазване на околната среда.

Слънцето се скри зад облаци и задуха вятър. Тя се прибра в къщата. Над покрива прехвърчаха кресливи чайки. След малко затвори всички врати и прозорци и подкара колата към близкия супермаркет. Смяташе да си купи шампоан и плодове, както и да намери телефон.

В началото не забеляза мъжа, а когато най-накрая го видя, изпита чувството, че е бил край нея през цялото време. Тя тъкмо си избра шампоан, когато той подсмръкна наблизо, сякаш имаше хрема. Обърна се към него, погледна го през тъмните очила и се стресна, защото не отделяше очи от нея. Беше между трийсет и четирийсет, бял и небръснат, но нямаше време да забележи каквото и да било друго.

Гледаше я втренчено с ледени зелени очи, които блестяха на загорялото му от слънцето лице. Лия тръгна спокойно между щандовете с шампоана в ръка. Може би беше някой безобиден перко от квартала, който обикаляше магазините и се зазяпваше по хубавите жени? Може би всички наоколо го познаваха и не му обръщаха внимание, защото знаеха, че е безобиден?

След няколко минути го видя отново, край тестените изделия — този път криеше физиономията си зад някаква опаковка, но металическите му очи не преставаха да следят всяко нейно движение. Защо му беше да я дебне и да крие лицето си? Този път забеляза, че е по къси панталони и сандали.

Страхът премина през тялото й като ток, от гърдите към краката. Първата й мисъл бе да избяга, но успя да запази самообладание и отиде да вземе кошница за пазаруване. Беше привлякла вниманието му, който и да бе той, и най-разумно бе да го огледа и запомни. Току-виж, се появил отново някъде. Продължи да се разхожда между щандовете и го изгуби от поглед. Нямаше го доста време. След това го видя — с гръб към нея, с бутилка мляко в ръка.

Няколко минути по-късно го зърна пак, през витрината. Беше на паркинга и говореше по клетъчен телефон. В ръцете си не държеше нищо друго. Какво бе станало с млякото? Би могла да избяга през задния вход, но колата й беше отпред. Плати покупките си колкото се може по-спокойно, но ръцете й трепереха, когато прибираше рестото.

На паркинга заедно с нейната кола имаше още трийсет и бе невъзможно да огледа всичките. Не беше и нужно. Онзи несъмнено седеше в някоя от тях. Искаше й се да се махне, без да я забележи. Качи се бързо в колата си, излезе от паркинга и подкара към къщата, макар и да знаеше, че повече не може да се върне там. Измина половин миля, после рязко сви в обратна посока и го видя — три коли след нея, в съвсем нова тойота. Зелените му очи погледнаха настрани в последния момент. Стори й се странно, че не ги крие зад тъмни очила.