Джон Гришам - Партньори

— Кога е направена резервацията? — попита той раздразнено.

— Вчера. Дамата се обади от Лондон и каза, че пристига днес сутринта. Но не е пристигнала.

Качи се в стаята и взе душ. Извади нещата си от чантата и поръча чай и сладки. Заспа и сънува как я чува да чука на вратата, как буйно я притегля вътре.

Остави й бележка на рецепцията и тръгна да се разходи из красивия ренесансов град. Въздухът беше хладен и свеж. Прованс в началото на ноември бе чудесен. Може би трябваше да живеят тук. Гледаше красивите старинни апартаменти над улиците и си мислеше, да, животът тук би бил приятен. Това бе университетски град и изкуствата бяха на почит. Ева знаеше френски много добре, той също искаше да научи езика. Може би щеше да се заеме тъкмо с френски. Щяха да останат около седмица и да се върнат в Рио за малко, но може би Рио нямаше да е техният дом. Изпълнен с усещането за свобода, Патрик искаше да живее навсякъде, да опознае различни обичаи, да учи нови езици.

Нападна го група млади мисионери, мормони, но се отърва от тях и тръгна по Мирабо. Поръча си еспресо в същото кафене, в което преди година бяха държали ръцете си и бяха гледали студентите.

Отказваше да се поддаде на паниката. Обяснението бе просто — вероятно бе изпуснала самолета или нещо такова. Наложи си да изчака, докато се стъмни, и бавно пое към хотела.

Не беше дошла, нямаше и съобщение. Обади се в хотела й в Лондон и му казаха, че е напуснала предния ден, събота, сутринта.

Излезе на терасата на ресторанта и седна на отдалечена маса така, че да наблюдава рецепцията през стъклата на витрината. Поръча си два двойни коняка, за да прогони студа. Щеше да я види, когато се появи.

Ако беше изпуснала самолета, щеше да се е обадила досега. Ако пак я бяха спрели на границата, пак щеше да се е обадила досега. Ако бяха възникнали каквито и да било проблеми с паспорти, визи, билети, непременно щеше да се е обадила досега.

Никой не я преследваше. Всички бяха или арестувани, или вече не се интересуваха от нея.

Още коняк на празен стомах и скоро се напи. Мина на силно кафе, за да не заспи.

Когато заведението затвори, Патрик се качи в стаята си. В Рио беше осем сутринта и той неохотно се обади на баща й, когото бе виждал два пъти. Беше го представила като приятел и канадски бизнесмен. Горкият човек бе изстрадал много, но Патрик нямаше друг избор. Каза му, че е във Франция и би искал да обсъди някакви правни въпроси с адвокатката си от Бразилия. Извини му се, че го безпокои у дома толкова рано, но не можел да я открие никъде. Въпросът бил важен, дори спешен. Паулу не желаеше да говори, но човекът на телефона явно знаеше доста неща за дъщеря му.

Каза му, че тя е в Лондон. Говорил с нея в събота. Нямал какво повече да му съобщи.

Патрик изчака още два мъчителни часа и се обади на Санди.

— Няма я — каза му, обзет от паника. Санди също изпадна в недоумение.

Патрик остана в Екс още два дни — дълго и безцелно обикаляше улиците, спеше, когато му падне, не ядеше нищо, пиеше коняк и силно кафе, звънеше на Санди и стряскаше стария Паулу с непрекъснатите си обаждания. Градът загуби романтиката си. Сам в стаята си, той плачеше, съкрушен от мъка, сам по улиците, проклинаше жената, която все още обичаше лудо.

Служителите от хотела го гледаха как влиза и излиза. В началото непрекъснато ги питаше дали няма съобщение за него, но с часовете и дните престана и само им кимаше, едва забележимо. Не се бръснеше и изглеждаше уморен. Пиеше прекалено много.

Напусна хотела на третия ден и каза, че се връща в Америка. Остави на рецепцията запечатан плик и помоли да го предадат на Ева Миранда, ако се появи.

Отлетя за Рио. Не знаеше защо. Колкото и тя да обичаше града, това бе последното място, където би се появила. Беше достатъчно умна, за да не отиде там. Знаеше къде да се крие, как да изчезва, как да променя самоличността си и да прехвърля пари по целия свят, как да ги харчи, без да я забележат.

Беше усвоила всичко това от добър учител. Патрик я бе обучил много добре. Никой не бе в състояние да я открие, освен, разбира се, ако тя самата не пожелаеше това да стане.

Преживя една болезнена среща с Паулу, на която му разказа всичко, всички подробности. Горкият старец рухна пред очите му, плачеше и го проклинаше, защото бе покварил любимата му дъщеря. Срещата бе съвършено безплодна, акт на отчаяние.

Живееше в малките хотели край апартамента й, разхождаше се по улиците и отново се взираше в лицата на хората, но този път по други причини. Вече не беше подгонено животно, а ловец, но отчаян.