Джон Гришам - Партньори

Съдия Тръсел му разказа набързо за какво става дума. Роланд заяви, че не е отварял ковчега след бдението, не се налагало и никога не го правел при подобна ситуация. Докато съдията говореше, Париш изпрати по факса в погребалното бюро копия от разрешенията за разравяне на гроба, подписани от Дийна Постъл и Патрик Ланиган като изпълнител на завещанието.

Роланд изведнъж се изпълни с желание да помогне. Дотогава никога не му били крали труп, хората в Уигинс не правели такива неща и, да, разбира се, можел да уреди разкопаването за отрицателно време. Гробището също беше негово. Съдия Тръсел изпрати там своя секретар и двама пристави. На красивия надгробен камък пишеше:

Роланд чакаше с лопата в ръка и даваше напътствия, докато работниците разравяха меката пръст с мотики. До ковчега стигнаха за по-малко от петнайсет минути. Роланд и един от работниците скочиха в трапа и изхвърлиха още пръст с лопатите си. Тополовите дъски бяха започнали да гният по ъглите на ковчега. Роланд възседна долния край и стиснал гаечния ключ с изпоцапани ръце, започна да развинтва болтовете откъм горния край. После подпря с лост капака, който проскърца и най-сетне се отвори.

Ковчегът бе празен и това не бе изненада за никого.

Разбира се, вътре бяха четирите бетонни блокчета.

По план трябваше да го направят на открито заседание, според изискванията на закона, но да изчакат до пет часа, края на работното време, когато повечето служители си тръгваха. Всички бяха съгласни с часа, най-вече съдията и прокурорът, които бяха убедени, че постъпват правилно; но независимо от това бяха нервни. През целия ден Санди бе настоявал за бързо решаване на въпроса, особено след като бе постигнато споразумението и бе установено, че ковчегът е празен. Няма какво повече да се чака. Клиентът му все още е арестуван, макар и никой да не му съчувства. Съдът не е във ваканция. Улучен е и моментът. Какво повече да чакат?

Нищо, реши най-накрая негова светлост. Париш не възрази. През следващите три седмици го чакаха три други дела, така че приключването с Ланиган щеше да е и някакво облекчение.

Часът бе удовлетворителен и за защитата. С малко късмет можеха да излязат от съдебната зала на десетата минута. С малко повече късмет никой нямаше да ги види. Патрик бе доволен от решението. Какво друго можеше да прави?

Облече си широки памучни панталони и бяла риза, обу нови мокасини на бос крак заради протрития от въжето глезен. Прегърна Хаяни и му благодари за приятелството. Прегърна сестрите и благодари на санитарите. Обеща им някой ден да дойде да ги види. Всички знаеха, че няма да го направи.

След повече от две седмици като пациент и арестант Патрик напусна болницата с адвоката си и въоръжената охрана, която чинно го следваше по петите.

Явно, че определеният час устройваше всички. Нито един служител на съда не си тръгна, след като мълвата достигна до всеки кабинет и канцелария буквално за минути.

Една секретарка на голяма фирма за търговия с недвижими имоти дочу новината, докато проверяваше някакви документи в архивите. Хукна веднага към телефона и съобщи новината в офиса. След няколко минути цялото юридическо войнство по Крайбрежието знаеше, че Ланиган ще се признае за виновен съгласно някаква странна сделка и че ще се опита да го направи тайно — в пет часа в голямата съдебна зала.

Слухът за конспиративно съдебно заседание, което трябва да узакони сключена в задната стаичка сделка, предизвика лавина от телефонни обаждания — до колеги, до съпрузи и съпруги, до любими репортери, до съдружници, отсъстващи от града. За двайсет-трийсет минути половината град знаеше, че Патрик ще се яви в съда, че е сключил сделка и че най-вероятно ще бъде освободен.

Ако бяха съобщили за заседанието във вестника и по таблата за обяви, вероятно то щеше да привлече по-малко внимание. Но заседанието трябваше да се проведе бързо и секретно. Обвито в тайнственост. Юридическата система трябваше да защити един от своите хора.

Групираха се в няколко клюкарски центъра, наблюдаваха как в залата се стичат нови и нови хора и пазеха местата си. Тълпата нарастваше и приказките все повече заприличваха на истина.

Не бе възможно всичките тези хора да грешат. Когато се появиха репортерите, слуховете незабавно станаха факти.

— Той е тук — подвикна някакъв служител на съда, който седеше отпред, и любопитните забързаха да си намерят места.