Джон Гришам - Партньори

Санди обеща някой ден евентуално да му се обади, ако научи истината, и Стефано си тръгна.

Шериф Реймънд Суийни чу слуховете за сделката по време на обяда си и мисълта никак не му се понрави. Обади се на Париш и съдия Тръсел, но и двамата бяха твърде заети, за да разговарят с него. Кътър беше в кабинета си.

Суийни отиде в съда така, че да го видят. Застана в коридора между кабинетите на съдиите, та ако нещо стане, да се окаже в центъра. Зашушука с приставите и полицаите. Нещо се готвеше.

Страните се появиха към два часа със здраво стиснати устни и сериозни лица. Събраха се в кабинета на Тръсел и заключиха вратата. Суийни почука след десет минути и прекъсна срещата с настояването да му се каже какво става с неговия затворник. Съдия Тръсел спокойно го уведоми, че обвиняемият скоро ще се признае за виновен, обясни му какво следва от това и го увери, че според него, както и според всичко присъстващи, това е най-доброто, което може да се направи в интерес на правосъдието.

Суийни имаше свое собствено мнение, което сподели веднага:

— Ще ни сметнат за глупаци. Страстите са нагорещени.

Хващаме богат разбойник, а той се откупва, за да не влезе в затвора. Какво сме ние? Едни палячовци?

— А ти какво предлагаш, Реймънд? — попита Париш.

— Радвам се, че ме попита. Най-напред ще го тикна в окръжния и ще го оставя да си поседи там известно време, като всички затворници. След това ще го съдя както му е редът.

— За какво престъпление?

— Откраднал е проклетите пари, нали? Изгорил е онзи труп, нали? Затова трябва да гние десет години в Парчман.

— Не е откраднал парите тук — обясни Тръсел. — Извън нашата юрисдикция е. С това можеха да се справят федералните, но те оттеглиха обвиненията си.

Санди седеше в ъгъла, вперил поглед в някакъв документ.

— Значи някой е направил гаф, а?

— Не сме ние — отговори Париш веднага.

— Страхотно. Отиди го кажи на тези, които са те избрали. Обясни им, че са виновни федералните, защото не заемат изборни длъжности. Ами изгорелият труп? Ще го пуснете по живо по здраво, след като е признал какво е направил?

— Смяташ ли, че трябва да бъде съден за това? — попита Тръсел.

— Разбира се, по дяволите.

— Добре. А как мислиш, че ще докажем вината му в съда? — попита Париш.

— Ти си прокурор, това е твоя работа.

— До, но ти, изглежда, знаеш всичко. Обясни ми как да докажа, че е виновен.

— Нали сам ти е казал, че го е направил?

— Да, но смяташ ли, че Патрик Ланиган ще седне на свидетелското място при собствения си процес и ще признае пред съдебните заседатели, че е изгорил труп? Това ли е представата ти за стратегия?

— Няма да го направи — увери го Санди услужливо.

Шията и бузите на Суийни почервеняха. Размахваше ръце във всички посоки. Вторачи се гневно в Париш, после в Санди.

Най-накрая осъзна, че юристите са обмислили всичко, и се овладя.

— Кога ще стане това? — попита той.

— Днес, късно следобед — отговори Тръсел.

Суийни не хареса и това. Пъхна ръцете си дълбоко в джобовете и излезе.

— Вие, юристите, гледате само своето — каза той на вратата така, че всички да чуят.

— Като голямо щастливо семейство — отвърна Париш с натежал от сарказъм глас.

Суийни затръшна вратата и тръгна по коридора. Качи се в необозначената си кола и по телефона се свърза с личния си информатор — репортер от местния ежедневник.

Тъй като семейството, доколкото можеше да се нарече така, бе дало разрешение, а също и Патрик, изпълнителят на завещанието, разкопаването на гроба не беше никакъв проблем. Съдия Тръсел, Париш и Санди осъзнаваха иронията в случая — Патрик, единственият приятел на Кловис, трябваше да подпише клетвена декларация, с която да позволи разравянето на гроба, за да се освободи от съдебно преследване. Всяко решение им се струваше подплатено с ирония. Процедурата беше доста по-различна от ексхумацията, за която се искаше съдебно решение, съответните обосновки, а понякога дори и специално съдебно заседание. Сега ставаше дума за „надникване“ в ковчега — процедура, неописана в кодексите на щата Мисисипи, поради което съдия Тръсел си бе позволил да приеме свободно тълкувание. Кои би могъл да пострада? Семейството не. Не и ковчегът. Бе повече от ясно, че от операцията няма да има кой знае каква полза. Роланд все още бе собственик на погребалното бюро в Уигинс. Той си спомняше много добре стария Кловис Гудман и адвоката му, както и скромното бдение в дома на стареца, на което бе присъствал единствено адвокатът. Да, каза той на съдията по телефона, спомням си го добре. Бил чел нещо за мистър Ланиган, но не направил никаква връзка между двете събития.