Джон Гришам - Партньори

— Имаме признание за вина в посегателство над труп. Мистър Париш?

Второ действие приличаше на първо, но този път Париш се впусна с удоволствие да разказва за горкия старец Кловис. Патрик усещаше гневните погледи на присъстващите, докато прокурорът с радост изреждаше пред тях подробностите, които му бе съобщил Санди. „Поне не съм убил никого!“ — искаше му се да изкрещи.

— Признавате ли се за виновен, мистър Ланиган? — попита негова светлост.

— Да — отговори Патрик твърдо, но не и наперено.

— Щатът препоръчва ли някаква присъда? — попита съдията.

Париш отиде до масата си, затършува из бележките си, взе нещо и се върна пред съдията.

— Да, ваша светлост — каза най-накрая. — Имам писмо от мисис Дийна Постъл от Меридън, Мисисипи. Тя е единствената жива внучка на Кловис Гудман. — Подаде писмото на Тръсел, сякаш беше нещо съвсем ново за него. — С това писмо мисис Постъл умолява съда да не наказва мистър Ланиган за това, че е изгорил трупа на дядо й. Той е починал преди четири години и семейството й не желае да понесе още страдания и мъки. Явно мисис Постъл е била в много близки отношения с дядо си и е понесла смъртта му тежко.

Патрик погледна към Санди. Санди не смяташе да отвърне на погледа му.

— Разговаряхте ли с нея? — попита съдията.

— Да. Преди около час. Разчувства се по телефона и ме помоли да не събуждаме отново спомена за онзи тъжен случай. Заяви, че няма да дава показания на никакъв процес, нито пък ще сътрудничи на обвинението. — Париш отново се върна при масата си и затършува из книжата. Говореше на съдията, но всъщност се обръщаше към залата. — Предвид чувствата на близките, щатът препоръчва подсъдимият да бъде осъден на дванайсет месеца затвор, условно, като плати глоба от пет хиляди долара плюс всички съдебни разноски.

— Мистър Ланиган, съгласен ли сте с присъдата? — попита Тръсел.

— Да, ваша светлост — отговори Патрик, навел глава.

— Присъдата е обявена. Нещо друго? — Тръсел вдигна чукчето си и зачака. Представителите на двете страни поклатиха глави. — Заседанието се закрива — добави той и силно удари по масата.

Патрик се обърна и моментално излезе от залата. Отново го нямаше, изчезна пред очите им.

Той и Санди изчакаха около час в кабинета на Хъски, докато се стъмни и последните посетители на съда неохотно се отправят към домовете си. Патрик гореше от нетърпение да си тръгне.

В седем се сбогува с Карл, дълго и сърдечно. Благодари му, че е бил до него, че му е помагал, изобщо за всичко, и обеща да се обажда. На излизане се обърна и пак му благодари, че е носил ковчега.

— Винаги съм насреща — отвърна Карл. — Винаги.

Тръгнаха от Билокси с колата на Санди. Той шофираше, Патрик се бе отпуснал на седалката до него и за последно се любуваше на гледките по Крайбрежието. Минаха по най-новите казина по плажовете на Билокси и Гълфпорт, покрай кея при Пас Крисчън и щом поеха по моста над залива Сейнт Луис, насреща им блеснаха безброй светлини. Санди му даде телефонния номер и той й се обади в хотела. В Лондон беше три сутринта, но тя вдигна веднага, сякаш бе чакала с ръка на слушалката.

— Ева, аз съм — каза той сдържано. Санди беше готов да спре и да стои отвън, докато двамата говорят. Опита се да не слуша.

— Сега напускаме Билокси и тръгваме към Ню Орлиънс. Да, добре съм. Никога не съм се чувствал по-добре. Ти как си?

Слуша дълго време със затворени очи, отпуснал глава на облегалката, после попита:

— Какво сме днес?

— Шести ноември, петък — отговори Санди.

— Ще те чакам в Екс във „Вила Галиси“ в неделя. Да. Добре съм, скъпа. Обичам те. Сега се наспи, а аз ще звънна пак след няколко часа.

Преминаха границата с Луизиана мълчаливо, но някъде по моста над езерото Пончартрейн Санди каза:

— Днес следобед имах интересен посетител.

— Така ли? Кой?

— Джак Стефано.

— Тук? В Билокси?

— Да. Намери ме в хотела на казиното. Каза, че приключил с Арисия и отивал във Флорида на почивка.

— Защо не го пречука?

— Каза, че съжалявал. Момчетата му се поувлекли там, на юг, когато те хванали, та ме помоли да ти предам извиненията му.

— Какъв тип… Сигурен съм, че не се е отбил само за да се извини.

— Не. Имаше и друго. Разказа ми за предателя в Бразилия, за „Плутон“ и наградите. След това направо ме попита дали момичето, Ева, не е била твоят Юда. Отговорих му, че нямам представа.

— Какво го интересува?

— Добър въпрос. Заяви, че умирал от любопитство. Платил повече от милион, пипнал те, но не открил парите. Нямало да може да спи, докато не разбере. Да ти кажа, склонен бях да му повярвам.