Джон Гришам - Партньори

Като син на хора, които почти не си говореха, бе превърнал стаята си в убежище. Заключваше вратата отвътре дълго преди да навлезе в пубертета. Родителите му можеха да надникват там само когато им позволеше.

Майка му готвеше долу — ароматът на току-що опържен бекон се носеше из цялата къща. Бяха си легнали късно. Тя бе станала рано, защото искаше да си говорят. Кой не би я разбрал?

Протегна се бавно и внимателно. Коричките, които бяха хванали раните, се изпъваха и цепеха. При по-силно разтягане отново потичаше кръв. Докосна изгарянията на гърдите си и отчаяно му се прииска да забие нокти в тях, да ги разчеше бясно. Кръстоса крака и сложи ръце зад тила си. Усмихна се на тавана — надменно, защото животът на беглец бе приключил. Патрик и Данило ги нямаше, а сенките зад тях бяха претърпели съкрушително поражение. Стефано, Арисия, Боуган и съдружие, федералните, Париш с мижавата му присъда… всички бяха победени. Вече нямаше кой да го преследва.

През прозореца влезе слънчева светлина и стаята се схлупи още повече. Патрик се мушна за кратко под душа, намаза раните и ги превърза.

Беше обещал на майка си още внуци, нова партида да заеме мястото на Ашли Никол, за която майка му продължаваше да тъгува. Разказа й чудесни неща за Ева и обеща съвсем скоро да я доведе в Ню Орлиънс. Нямаха някакви конкретни планове за брак, но това бе неизбежно.

Ядоха бекон и палачинки и пиха кафе, седнали на верандата. Старите улици се събуждаха за живот. Още преди съседите да заприиждат с поздравления за добрата новина, те се качиха на колата, за да пообиколят града — Патрик искаше да го види отново, макар и набързо.

В девет си купи нови светли панталони и ризи от Канал Стрийт, както и елегантна кожена чанта за път. Хапнаха понички в Кафе дю Монд, обядваха в близкия ресторант.

Чакаха на летището близо час, държаха си ръцете и почти не говореха. Когато обявиха полета му, Патрик прегърна майка си и обеща да се обажда всеки ден. Тя искаше да види новите си внуци. И побързай, каза с тъжна усмивка.

Той отлетя към Атланта. Оттам, с истинския си паспорт на името на Патрик Ланиган, който Ева бе дала на Санди, се качи на самолета за Ница.

За последен път бе видял Ева преди месец в Рио, по време на дългия уикенд, който прекараха заедно — всеки миг. Патрик знаеше, че преследването скоро ще свърши. Краят беше близо.

Притискаха се един към друг по оживените плажове на Ипанема и Леблон, бяха глухи за щастливата глъчка наоколо. Вечеряха късно в любимите си ресторанти, но нямаха голям апетит. Когато говореха, говореха кратко и нежно. Дългите разговори завършваха със сълзи.

Тя почти бе успяла да го убеди да избяга отново, да заживее с нея в някой замък в Шотландия или в малък апартамент в Рим, където никой не би могъл да ги открие. Но този момент бе отминал. Просто му бе омръзнало да се крие.

Привечер се качиха с лифта на върха на хълма, за да видят залеза над Рио. Гледката бе фантастична, но при тези обстоятелства им беше трудно да й се любуват. Притискаше я към себе си, за да я предпази от хладния вятър, и й обещаваше един ден, когато всичко свърши, да дойдат тук, да гледат залеза и да обмислят бъдещето си. Ева се опитваше да му вярва.

Сбогуваха се на един ъгъл, недалеч от апартамента й. Той я целуна по челото и си тръгна, загуби се сред тълпата. Остави я да плаче на улицата, защото това бе за предпочитане пред сълзлива сцена на летището. Напусна града и се отправи на запад. Летищата и самолетите ставаха все по-малки. Пристигна в Понта Поран по тъмно, намери колата си на паркинга на летището, където я бе оставил, и подкара по притихналите улици към Руа Тирадентис, към скромната си къща. Подреди нещата си и зачака.

Обаждаше й се всеки ден между четири и шест вечерта — използваше различни имена.

После обажданията престанаха.

Бяха го открили.

Влакът от Ница пристигна в Екс навреме — в неделя на обяд, в дванайсет и няколко минути. Слезе на перона и я затърси с очи сред тълпата посрещачи. Всъщност не очакваше да я види. Само се надяваше и почти се молеше. С новите си дрехи и новата чанта се качи в такси, за да измине по-бързо краткото разстояние до „Вила Галиси“.

Беше запазила стая на името и на двама им — Ева Миранда и Патрик Ланиган. Колко приятно бе да се върнеш в нормалния свят, да пътуваш като истински човек, без фалшиви имена и паспорти. Тя все още не беше дошла, както разбра от хотелиера, и духът му помръкна. Беше мечтал да я завари в стаята, в меки дантели, готова за ласки.