Джон Гришам - Партньори

Патрик се усмихна на двамата телевизионни оператори, които се втурнаха да го пресрещнат пред задния вход. Въведоха го в същата стая на втория етаж и му свалиха белезниците. Панталоните му бяха с няколко сантиметра по-дълги, така че той старателно нави крачолите им. Влезе Карл и помоли охраната да почака в коридора.

— Толкова по въпроса за едно тихо и кротко заседание — каза Патрик.

— Трудно е да се опази нещо в тайна тук. Хубави дрехи имаш.

— Благодаря.

— Един репортер от вестника в Джаксън ме помоли да те попитам…

— В никакъв случай. Нито дума на никого.

— Така и предполагах. Кога тръгваш?

— Не знам. Скоро.

— Къде е момичето?

— В Европа.

— Мога ли да дойда с вас?

— Защо?

— Само искам да гледам.

— Ще ти изпратя видеозапис.

— Много мило, благодаря.

— Наистина ли си готов да тръгнеш? Ако имаше възможност да заминеш веднага, да изчезнеш, ще го направиш ли?

— С деветдесет милиона, или без?

— Все едно.

— Разбира се, че не. Не е същото. Аз обичам жена си, а ти не обичаше твоята. Аз имам три страхотни деца, твоето положение беше различно. Не, не бих избягал. Но не те обвинявам.

— Всеки иска да избяга, Карл. Идва момент, когато всеки си мисли да се чупи. На плажа или в планината се живее много по-добре. Можеш да оставиш проблемите зад гърба си. Ние сме потомци на емигранти, побягнали от мизерията и дошли тук за по-добър живот. Дълго са се движили на запад — спират, живеят, стягат багажа, потеглят… вечно търсейки гърнето злато. Сега вече няма къде да отидеш.

— Ау! Не бях мислил за това в исторически план.

— Въпрос на въображение.

— Ех, ако дедите ми бяха свили от някого деветдесет милиончета, преди да тръгнат от Полша.

— Аз върнах парите.

— Говори се, че ти е останало доста злато в гърнето.

— Един от многото безпочвени слухове.

— Значи, казваш, че новата тенденция е адвокатите да ограбват клиентите си, да горят трупове и да бягат в Южна Америка, където, не ще и дума, е пълно с хубавици, жадуващи ласки?

— Засега поне дава добри резултати.

— Горките бразилци. Ще им се натресат толкова много адвокати мошеници.

Влезе Санди с още един документ за подпис.

— Тръсел е ужасно раздразнителен — каза той на Карл. — Напрежението му се отразява. Телефонът му не престава да звъни.

— А Париш?

— Същинско нервозно кюфте.

— Давай да приключваме, да не вземат да се откажат — каза Патрик, докато се подписваше.

Един пристав застана насред залата, оповести, че заседанието започва, и призова присъстващите да седнат. Залата поутихна и хората забързано се насочиха към свободните столове. Друг пристав затвори двойната врата. Покрай стените останаха правостоящи. Буквално всички служители на съда си намериха някаква работа в предната част на залата. Наближаваше пет и половина.

Съдия Тръсел влезе с обичайното си вдървено достойнство и всички станаха. Той ги поздрави и им благодари за интереса към правосъдието, особено в този късен час. С прокурора бяха решили, че една бърза процедура би събудила подозрения за долнопробна сделка, и затова всичко трябваше да изглежда естествено. Дори бяха обсъдили възможността да отложат заседанието, но подобен акт би създал впечатлението, че се опитват да прикрият нещо.

Въведоха Патрик през вратата до ложата на съдебните заседатели и двамата със Санди заеха местата си. Патрик не погледна към публиката си. Париш стоеше наблизо и гореше от нетърпение да започне. Съдия Тръсел запрелиства една папка, сякаш искаше да прочете всички документи в нея дума по дума.

— Мистър Ланиган — каза той най-накрая бавно, с нисък глас. През следващия половин час всичко щеше да става на бавни обороти. — Депозирали сте няколко искания.

— Да, ваша светлост — каза Санди. — Първото ни искане е обвинението да се промени от предумишлено убийство на посегателство над труп.

Думите отекнаха в притихналата зала. Посегателство над труп?

— Мистър Париш — продължи негова светлост. Бяха се разбрали, че основно ще говори прокурорът. Негова бе тежката задача да обясни ситуацията на съда, за протокола и, най-важното, за пресата и слушащото гражданство.

И той описа последните разкрития доста добре. В края на краищата не ставаше дума за убийства, а за нещо много по-дребно. Щатът не възразявал срещу промяната на обвиненията, защото вече нямало основания да се смята, че мистър Ланиган е убил, когото и да било. Заснова из съдебната зала, несмущаван от обичайните правила на етикета и процедурите. Той бе удобната фасада за всички участници.