Джон Гришам - Партньори

— Звучи логично.

— Каза и че бил изтеглил конете си от състезанието или нещо подобно. Това са негови думи, не мои.

Патрик качи левия си глезен върху дясното коляно и леко докосна раната.

— Как изглежда?

— На петдесет и пет, прилича на италианец. Сива, добре поддържана коса, черни очи… хубав мъж. Защо?

— Защото го виждах навсякъде. През последните три години половината непознати, които се мяркаха пред очите ми в пущинаците на Бразилия, бяха все Джак Стефано. В сънищата ми са ме преследвали стотици мъже, които после се оказваха Джак Стефано. Той се криеше в уличките, зад дърветата, притичваше зад мен по нощните улици на Сау Паулу, преследваше ме с мотоциклети и автомобили. Мислех за Стефано по-често, отколкото за майка си.

— Преследването свърши.

— Най-накрая се уморих, Санди. Отказах се. Да живееш, криейки се, може би изглежда много вълнуващо и романтично, докато не разбереш, че някой те гони. Докато спиш, някой се опитва да те намери. Докато вечеряш с прекрасна жена в десетмилионен град, някой чука на вратите, тихомълком показва снимката ти на този и онзи, предлага пари, подкупи. Откраднах много милиони, Санди. Рано или късно щяха да ме открият. Когато научих, че вече са в Бразилия, разбрах, че краят е близо.

— Как така си се отказал?

Патрик въздъхна и премести тежестта си. Погледна през прозореца към водата долу и опита да събере мислите си.

— Отказах се, Санди. Омръзна ми да се крия и се отказах.

— Да, вече чух това.

— Знаех, че ще ме намерят, така че реших да стане при моите условия, не техните.

— Слушам.

— Парите бяха моя идея. Ева заминаваше за Мадрид, после за Атланта и се срещаше с момчетата от „Плутон“. Плащахме им, за да се свързват със Стефано и да предават информацията и парите. Измъкнахме милиона от Стефано и в края на краищата му казахме къде е хубавата ми къщичка в Понта Поран.

Санди се обърна бавно, с отворена и изкривена на една страна уста, с празен поглед.

— Внимавай къде караш — каза Патрик и посочи пътя напред. Санди завъртя волана и върна колата в платното.

— Лъжеш — каза той, без да помръдне устни. — Знам, че лъжеш.

— Не. От Стефано получихме милион сто и петдесет хиляди. Сега са скрити, заедно с останалите, вероятно в Швейцария.

— Не знаеш ли къде са?

— Тя се грижеше за парите. Ще науча, когато я видя.

Санди бе твърде ужасен, за да каже каквото и да било.

Патрик реши да му помогне.

— Знаех, че ще ме хванат и че ще се опитат да ме накарат да говоря. Нямах представа обаче, че ще стане така. — Посочи раната над левия си глезен. — Предполагах, че ще ме измъчват, но те едва не ме умъртвиха. Най-накрая проговорих и им казах за Ева. По това време тя вече беше изчезнала заедно с парите.

— Наистина са могли да те убият — успя да отвърне Санди. Държеше волана с дясната си рака, а с лявата се почесваше по главата.

— Така е. Наистина. Два часа след като ме хванаха обаче, ФБР във Вашингтон знаеше, че съм в ръцете на Стефано. Това ме спаси. Стефано не можеше да ме убие, защото федералните знаеха за мен.

— А как…

— Ева се обади на Кътър в Билокси. Той е позвънил във Вашингтон.

Санди искаше да спре колата, да излезе вън и да крещи. Да се надвеси над парапета и да избълва куп ругатни. Точно когато си мислеше, че е научил всичко за миналото на Патрик, се бе появило още нещо…

— Проявил си се като проклет глупак, ако си ги оставил да те хванат.

— Така ли? А не излязох ли току-що от съдебната зала като свободен човек? Не разговарях ли с жената, която обичам и която съхранява богатството ми? Миналото най-накрая приключи, Санди. Не разбираш ли? Вече никой не ме търси.

— Толкова много неща можеха да се объркат…

— Да, но не се объркаха. Имах парите, записите, алибито с Кловис. И четири години на разположение, за да обмисля всичко много добре.

— Изтезанията не са влизали в сметките ти.

— Така е. Но раните ще заздравеят. Не разваляй мига, Санди. Нося се по гребена на вълната.

Санди го остави пред къщата на майка му, дома, в който бе израснал. Във фурната се печеше кейк. Мисис Ланиган го покани да остане, но той знаеше, че имат нужда да са сами, пък и той не бе виждал жена си и децата от четири дни. Продължи към дома си, а в ума му все още бушуваше буря.

Събуди се преди изгрев-слънце в легло, където не бе спал повече от двайсет години, в стая, където не бе влизал от близо десет. Онова време беше далечно — друг живот. Стените му се струваха по-близо, таванът сякаш бе по-нисък. През годините нещата му бяха раздигнати — момчешките скъпоценности, флагчетата, плакатите с руси красавици с впити бански костюми.