Джон Гришам - Партньори

— Да, благодаря. Ето какво, мога да те осъдя за посегателство на труп. Неизвестен.

— А защо не неизвестна? — попита Санди.

— Все едно. Ще извадим от архивите всички старци, които са умрели в началото на февруари деветдесет и втора. Ще отидем при близките им и ще проверим дали сте разговаряли с тях. Можем дори да вземем съдебно нареждане и да изкопаем някой и друг гроб. Няма да бързаме. Между временно ще те прехвърлим в окръжния затвор и съм сигурен, че шериф Суийни с удоволствие ще те сложи при подходящи съкилийници. Ще се противопоставим на пускането ти под гаранция, защото имаш склонност да бягаш. Ще минат месеци. Ще дойде лятото. В затвора няма климатична инсталация. Ще отслабнеш още повече. Ще продължим да ровим и с малко късмет ще намерим празния гроб. Точно след девет месеца, двеста и седемдесет дни след връчването на обвинителния акт, ще започне делото, както е по закон.

— А как ще докажеш, че съм го направил аз? Няма свидетели. Имаш само косвени доказателства.

— Те са достатъчно красноречиви, но все пак, мисля, че не схвана най-важното. Ако се бавя, мога да удължа с още два месеца присъдата ти. Това значи, че ще прекараш в затвора близо година преди процеса. Това е доста време за човек, който има толкова много пари.

— Ще се справя — каза Патрик и се втренчи в очите на Париш с надеждата да не мигне първи.

— Може би, но не можеш да си позволиш риска да бъдеш осъден.

— Какво целиш? — попита Санди.

— Погледнете нещата отвисоко — отвърна Париш и разпери ръце над главата си. — Не можеш да ни правиш на глупаци, Патрик. Федералните се изнизаха през задния вход. На щата не му остана кой знае какво. Дай ни някакъв шанс, поне малък, какъвто и да е.

— Ще ви позволя да ме осъдите. Ще вляза в съда, ще се изправя пред съдията, ще изслушам обвиненията и ще се призная за виновен в посегателство над труп. Но няма да лежа в затвора. Ти ще обясниш на съдията, че близките на жертвата не искат да ме съдят. Ще препоръчаш условна присъда, изпитателен срок, глоби, обезщетения, каквото и да е. Ще поговориш за мъченията, които изтърпях. Можеш да направиш това и авторитетът ти няма да пострада. Същественото е — никакъв затвор.

Париш забарабани с пръсти и анализира предложението.

— И ще разкриеш името на жертвата?

— Да, но само след като се споразумеем.

— Имаме разрешение от семейството на жертвата да отворим ковчега — намеси се Санди и размаха друг документ.

— Бързам, Тери, чака ме пътуване.

— Искам да поговоря с Тръсел. Той трябва да одобри всичко това.

— Ще го одобри — кимна Патрик.

— Споразумяхме ли се? — попита Санди.

— С мен да — кимна Париш и изключи касетофона. Събра оръжията си и ги натъпка в куфарчето. Патрик намигна на Санди. — Ааа… между другото, щях да забравя — каза Париш, когато стана. — Какво можеш да ни кажеш за Скарбъро?

— Мога да ви дам новото му име и номера на социалната му осигуровка.

— Значи все още е жив?

— Да. Можете да се уверите в това, но без да го безпокоите. Момчето не е направило нищо лошо.

Прокурорът излезе, без да каже дума повече.

Срещата й в два часа беше с един от вицепрезидентите на Дойче Банк в Лондон. Беше немец, който говореше английски перфектно, имаше безупречен тъмносин костюм, сковани движения и застинала усмивка. Той погледна краката й за част от секундата и се зае за работа. Съгласно нареждане на неговата банка, клон Цюрих, в Америка Банк, клон Вашингтон, трябваше незабавно да бъдат прехвърлени сто и тринайсет милиона долара. Тя му даде банковата сметка и инструкциите по превода. Поднесоха й чай с бисквити, а той се извини и отиде в съседната стая, за да проведе разговор с Цюрих.

— Няма проблем, мисис Пирис — каза той, когато се върна с по-топла усмивка. Взе си бисквита. Тя не бе очаквала проблеми.

Компютърът му зажужа тихо и делово и се появи разпечатка — Подаде й я. След превода по сметката в Дойче Банк щяха да останат милион и деветстотин хиляди долара и центове. Тя сгъна разпечатката и я прибра в чантата си — елегантен нов „Шанел“.

В Друга швейцарска сметка имаше три милиона. В Канадска банка на Големия Кайманов остров имаше шест милиона и половина. Един брокер на Бермудските острови бе инвестирал четири милиона, а в Люксембург стояха още седем милиона и двеста хиляди, но те трябваше да се раздвижат.

Когато свърши работата си, излезе от банката и се качи на колата, която шофьорът й бе паркирал недалеч. Щеше да се обади на Санди и да го уведоми за следващите си ходове.