Джон Гришам - Партньори

— Късметът още не те е изоставил.

— Засега.

Карл погледна часовника си и взе още една рачешка щипка.

— Какво от всичко това мога да кажа на съдия Тръсел?

— Всичко, освен името на Кловис. Ще му го съобщим по-късно.

Патрик седеше в края на масата. Пред него нямаше нищо, за разлика от пространството пред адвоката му вдясно, където имаше две папки и няколко бележника, подготвени като оръжия за битка. Т. Л. Париш седеше вляво и пред него имаше само един бележник, но прокурорът бе въоръжен и с касетофон, който бе донесъл със съгласието на Патрик. Нямаше да има сътрудници и обслужващ персонал да усложняват допълнително нещата, но добрият юрист има нужда от доказателства, така че се съгласиха на записа.

След като федералните власти бяха оттеглили обвиненията си, задачата да се раздаде правосъдие по „случая Патрик“ оставаше изцяло в ръцете на щата. Париш чувстваше отговорността си. Федералните му бяха прехвърлили обвиняемия, за да погнат сенатора — едрата риба. Въпросният обвиняем обаче се канеше да добави нови елементи към версията си и прокурорът бе изцяло в ръцете му.

— Можеш да забравиш за предумишленото убийство, Тери — каза Патрик. Въпреки че почти всички го наричаха „Тери“, фамилиарното обръщение в устата на подсъдим, когото бегло познаваше преди години, го подразни. — Не съм убивал никого.

— Кой изгоря в колата?

— Един човек, който бе починал четири дни преди това.

— Познаваме ли го?

— Не. Беше един старец, когото никой не познаваше.

— Как умря този старец?

— От старост.

— А къде умря от старост този старец?

— Тук, в Мисисипи.

Париш чертаеше линии и квадратчета в бележника си. Когато федералните вдигнаха ръце, вратата зейна и Патрик се нагласи за път; никакви белезници, никакви вериги на краката не бяха в състояние да го спрат.

— Значи си изгорил труп?

Точно така.

— Нямаме ли квалификация за това?

Санди му подаде лист. Париш го прочете бързо и каза:

— Извинете ме. Не гледаме такива дела всеки ден.

— Това е всичко, с което разполагаш, Тери — каза Патрик със спокойната самоувереност на човек, който е планирал тази среща години наред.

Париш бе сигурен в това, но никой прокурор не свива знамената толкова лесно.

— Мирише ми на година в Парчман — отбеляза той. — Една година, прекарана там, ще ти се отрази добре.

— Разбира се, само че няма да ходя в Парчман.

— А къде смяташ да отидеш?

— Някъде другаде. И при това с билет за първа класа.

— Не бързай толкова. Имаме труп.

— Не, Тери. Нямаме труп. Не си наясно кой е бил кремиран, а аз няма да ти кажа, ако не постигнем споразумение.

— Какво е то?

— Оттегляш обвиненията. Отказваш се. Двете страни си събират багажа и се прибират у дома.

— О, ще изглежда чудесно. Хващаме обирача на банки, той връща парите, а ние оттегляме обвиненията и му махаме за довиждане. Останалите четиристотин обвиняеми, които очакват присъда, ще схванат посланието. Сигурен съм, че и адвокатите ще разберат. Истинско тържество на правдата и законността.

— Не ме интересуват останалите четиристотин, както и те не се интересуват от мен. Така е в наказателната практика, Тери. Всеки се грижи за себе си.

— Но не всеки се появява на първа страница на вестника.

— О, да, разбирам. Безпокоиш се за медиите. Кога трябва да те преизбират? Догодина ли?

— Нямам конкуренти. Не се безпокоя за медиите.

— Разбира се, че се безпокоиш. Ти си държавен служител и работата ти е да се безпокоиш за медиите, точно затова ще оттеглиш обвиненията срещу мен. Няма начин да спечелиш. Говориш за първа страница на вестника? Представи си собствената ти снимка там, след като изгубиш.

— Семейството на жертвата не желае да подава иск в съда — обади се Санди. — От друга страна, е готово да направи публично изявление. — Вдигна лист хартия и го размаха.

Посланието бе ясно: имаме доказателствата, семейството е на наша страна, знаем кои са тези хора, а ти — не.

— Ще изглежда чудесно на първа страница — добави Патрик. — Семейството на жертвата те умолява да не започваш процес.

Колко им платихте, понечи да попита Париш, но се отказа. Все едно. Пак задраска нещо в бележника си. Пак прецени намаляващите си шансове, докато касетофонът записваше тишината.

След като заплете опонента си във въжетата, Патрик нанесе нокаутиращия удар.

— Слушай, Тери — каза той съвсем искрено, — не можеш да ме съдиш за убийство. Няма начин. Не можеш да ме съдиш за посегателство над труп, защото не знаеш чий е този труп. Не разполагаш с нищо. Знам, че ще ти е трудно да преглътнеш този хап, но това не променя нещата. Ще понесеш известни упреци, но, по дяволите, това е част от работата ти.