Джон Гришам - Партньори

След като Патрик обясни ситуацията с Кловис, всички се убедиха, че няма нищо сложно. Той трябваше да съобщи името на жертвата, заедно с разрешението на близките да се разкопае гробът, да се отвори ковчегът и да се види какво има вътре. Ако наистина се окажеше празен, споразумението щеше да е изпълнено. Тъй като до отварянето на ковчега щяха да съществуват съмнения, бе предвидено, ако все пак в него има труп, споразумението да се анулира и Патрик отново да бъде обвинен в предумишлено убийство. Когато говореше за жертвата, той изглеждаше достатъчно уверен в думите си и на практика никой не се съмняваше, че ковчегът ще се окаже празен.

Санди отиде в болницата и завари клиента си в леглото, заобиколен от медицински сестри, защото доктор Хаяни превързваше раните му. Обясни, че въпросът не търпи отлагане, Патрик се извини и ги помоли да излязат. Когато останаха насаме, двамата прочетоха всички текстове дума по дума и най-накрая Патрик ги подписа.

Санди забеляза кашона до крака на работната маса. Вътре бяха някои от книгите, които му бе дал да чете. Клиентът му бе започнал да си стяга багажа.

Санди хапна набързо сандвич в апартамента на казиното, докато чакаше секретарката да напише един документ. Двамата му помощници и втората секретарка се бяха върнали в Ню Орлиънс.

Телефонът иззвъня и той го сграбчи. Човекът, който се обаждаше, се представи като Джак Стефано от Вашингтон и предположи, че Санди е чувал за него. Да, беше. Оказа се, че Стефано е долу, във фоайето — искал да поговорят няколко минути. Разбира се. Тръсел бе наредил страните да се явят отново при него в два.

Седнаха в дневната и се вторачиха един в друг над разхвърляната масичка.

— Дойдох от любопитство — обясни Стефано, а Санди не му повярва.

— Не би ли трябвало да започнете с едно извинение? — попита Санди.

— Да, прав сте. Моите хора се поувлякоха там, в Бразилия. Наистина не трябваше да се отнасят толкова грубо с клиента ви.

— Това ли е представата ви за извинение?

— Съжалявам. Наистина сгрешихме. — Прозвуча неискрено.

— Ще предам думите ви на клиента ми. Сигурен съм, че те означават много за него.

— Да… добре… с развитието на нещата аз, разбира се, вече изтеглих конете си от това състезание. С жена ми заминаваме на почивка във Флорида и реших пътьом да се отбия.

Ще ви отнема само минута.

— Хванаха ли Арисия? — попита Санди.

— Да. Преди няколко часа. В Лондон.

— Добре.

— Той вече не е мой клиент и аз нямам нищо общо с историята около „Плат и Рокланд“. Наеха ме след изчезването на парите. Работата ми беше да ги открия. Опитах, платиха ми, приключих със случая.

— Тогава защо е това посещение?

— Чисто любопитство, както казах. Интересува ме един въпрос. Открихме Ланиган в Бразилия, защото някой го издаде. Някой, който го познаваше много добре. Преди две години ни се обади една фирма от Атланта, която се казваше „Плутон“. Те имаха клиент от Европа, който знаеше нещо за Ланиган и искаше пари срещу информация. По онова време ние разполагахме с известна сума, така че установихме делови отношения помежду си. Клиентът ни предлагаше някаква следа, ние се съгласявахме да платим, за да я научим, след това давахме парите и клиентът винаги се оказваше точен. Въпросният човек знаеше ужасно много за Ланиган… къде е бил, навиците му, псевдонимите му. Всичко беше по сценарий, явно зад цялата работа стоеше мозък. Ние знаехме какво ще стане и, честно казано, горяхме от нетърпение. Най-накрая пуснаха голямата бомба. Срещу един милион клиентът бил готов да ни каже къде живее. Дадоха ни чудесни снимки на Ланиган… как мие колата си, фолксвагена костенурка. Платихме. Хванахме го.

— Е, кой беше този клиент?

— Това се питам и аз. Трябва да е онази адвокатка, нали?

Санди реагира малко бавно. Изсумтя, сякаш искаше да се изсмее, но не му беше весело. Постепенно си спомни разказа и за момчетата от „Плутон“, които трябвало да следят какво прави Стефано, който, разбира се, е издирвал Патрик.

— Къде е тя сега? — попита Стефано.

— Не знам — отговори Санди. Беше в Лондон, но това определено не влизаше в работата на Стефано.

— На този тайнствен клиент платихме общо милион сто и петдесет хиляди долара, а тя, или той, ни го предаде. Като Юда.

— Това вече е свършило. Какво искате от мен?

— Както казах, любопитен съм, нищо повече. Бих се радвал, ако някой ден, когато научите истината, ми се обадите. Нямам какво да спечеля или загубя, но все ще ме човърка отвътре, докато не разбера дали в края на краищата тя е взела парите.