Джон Гришам - Партньори

— Долар и двайсет — каза тя, маркира сметката и се озърна, за да види дали някой не гледа.

— Имам добри новини за вас — каза Санди и извади парите.

— Какво искате? — попита жената съвсем тихо.

— Десет минути от времето ви. Ще ви почакам на онази маса.

— Но какво искате? — Взе парите и извади рестото.

— Моля ви. Ще останете доволна, ако ми отделите малко време.

Дийна обичаше мъжете, а Санди беше симпатяга, облечен доста по-добре от повечето й клиенти. Тя се засуети около грила, направи още малко кафе и каза на шефката си, че иска кратка почивка.

Санди чакаше търпеливо в малкото пространство за хранене до хладилника за бира и машината за лед.

— Благодаря ви — каза той, когато тя седна.

Беше прехвърлила четирийсетте и имаше кръгло лице, богато украсено с евтина козметика.

— Адвокат от Ню Орлиънс, а? — каза тя.

— Да. Предполагам, че не сте чували за адвоката от Крайбрежието, който открадна страшно много пари.

Тя поклати глава още преди да е завършил изречението.

— Не чета нищо, сладурче. Работя по шейсет часа на седмица и с мен живеят две внучета. Мъжът ми ги гледа. Той е инвалид. Болен гръбнак. Не чета нищо, не гледам нищо, не правя нищо, освен че работя тук. В къщи сменям изцапани пелени, това е.

Санди почти съжали, че я попита. Колко потискащо!

Разказа й историята на Патрик колкото е възможно по-кратко. Тя реши, че е забавна, но към края интересът й започна да се изпарява.

— Да му дадат смъртна присъда — вметна Дийна в една от паузите.

— Но той не е убил никого.

— Нали каза, че в колата имало труп?

— Имало е. Само че човекът е бил мъртъв преди това.

— Той ли го е убил?

— Не. Той, така да се каже, го е откраднал.

— Хмм. Слушай, трябва да се връщам на работа. Ако нямаш нищо против, че питам, какво общо има тая история с мен?

— Трупът, който е взел, е на Кловис Гудман, скъпия ви покоен дядо.

Тя наклони глава на една страна.

— Изгорил е Кловис!?

Санди кимна.

Тя присви очи и се опита да мобилизира подходящите за случая чувства.

— Защо? — попита.

— Трябвало да е фалшифицира смъртта си, нали разбирате?

— Но защо тъкмо Кловис?

— Патрик е бил негов адвокат и приятел.

— Ама че приятел.

— Добре, ето какво. Не се опитвам да обяснявам всичко това. Станало е преди четири години, много преди вие и аз да научим за това.

Тя забарабани с пръстите на едната си ръка и загриза ноктите на другата. Типът срещу нея явно не беше глупак, така че вероятно нямаше смисъл да го залива с порой от сантименталности за милия покоен дядо. Чувстваше се объркана и реши да го остави да говори той.

— Слушам — каза тя.

— Да се посегне на труп е престъпление.

— Би трябвало.

— Освен това е наказуемо съгласно законите. Това означава, че близките на Кловис Гудман могат да съдят клиента ми за това, че е унищожил трупа му.

Аха. Гърбът й се изопна, тя пое дълбоко дъх и се усмихна.

— Сега разбирам.

Санди също се усмихна.

— Да. Затова съм тук. Клиентът ми предлага да се споразумее с близките на Кловис извън съда.

— Какво значи „близки“?

— Съпруг или съпруга, деца и внуци.

— Значи аз.

— Ами брат ви?

— Лутър почина преди две години. От наркотици и алкохол.

— В такъв случай вие сте единствената, която има право да го съди.

— Колко? — попита тя почти неволно, защото не успя да се сдържи, а след това й стана неудобно.

Санди се приближи.

— Готови сме да предложим двайсет и пет хиляди долара. Веднага. Чекът е в джоба ми.

Тя също се наведе напред, лицето й се сниши и се приближи към неговото. Когато чу сумата, замръзна. Очите й се навлажниха, а долната й устна потрепери.

— О, боже! — възкликна.

Санди се озърна наоколо.

— Да, точно така. Двайсет и пет хиляди долара.

Тя измъкна една салфетка от поставката и при движението на ръката си събори солницата. Попи очите си, после се изсекна. Санди все още се озърташе с надеждата да избегне евентуален спектакъл.

— И всичките ще са мои? — успя да попита тя. Гласът й беше дрезгав и снишен. Дишаше учестено.

— Всичките ще са ваши. Да.

Жената избърса очите си отново и каза:

— Трябва ми една кока-кола.

Изпи чаша от половин литър, без да каже дума. Санди отпиваше от лошото кафе и наблюдаваше клиентите, които влизаха и излизаха. Не бързаше за никъде.

— Ето какво си мисля — каза тя най-накрая с избистрен поглед. — След като си готов да дадеш двайсет и пет хиляди ей така, без никакви пазарлъци, сигурно си готов да дадеш и повече.