Джон Гришам - Партньори

— Не може да те пусне да си отидеш ей така…

— Не може. Но има един фокус. Той няма да знае за Кловис, ако не му кажа. Трябва да му кажа, защото иначе няма оттегли обвинението в убийство. Добре… да му кажа за Кловис е едно, да дам показания в съда — съвсем друго. Не може да ме накара да дам показания в съда, ако ме обвинява в посегателство над труп. Ще се види принуден да ме съди за нещо друго, защото, както казваш, не може да ме пусне да си тръгна ей така. Може да ме съди, но не може да ме осъди, защото аз съм единственият свидетел и няма начин да докаже, че изгорелият труп е на Кловис.

— Париш е притиснат от всички посоки.

— Точно така. Федералните обвинения вече ги няма, а когато пуснем новата бомба, прокурорът ще затърси под дърво и камък основание да ме осъди. Иначе изчезвам.

— Какъв е планът?

— Много е прост. Трябва да намалим натиска върху Париш и да му дадем възможност да се измъкне от ситуацията, без да пострада репутацията му. Ще отидеш при внуците на Кловис, ще им разкажеш всичко, ще им предложиш пари. След като разберат истината, несъмнено имат право да ме съдят и можеш да си сигурен, че ще го направят. Шансовете им не са големи, защото от години не са се интересували какво става с дядо им, но, така или иначе, ще опитат. Тук ще се намесим ние. Ще се споразумеем тихомълком, а в замяна за парите, които ще им дадем, те ще поискат от Париш да прекрати делото.

— Копеле! Коварно копеле!

— Благодаря. Защо да не се получи?

— Париш може да те съди, независимо от желанието на близките.

— Но няма да го направи, защото не може да ме осъди. Най-лошият вариант за него е да ме изправи в съда и да загуби. Много по-лесно е да се измъкне още сега, като използва за претекст близките. Така ще си спести неудобството да загуби нашумяло дело.

— Това ли мислеше през последните четири години?

— Да, минаваше ми през ум, наистина.

Санди се заразхожда пред долния край на леглото, потънал в мисли. Опитваше се да схване замисъла на клиента си.

— Ще трябва и ние да дадем нещо на Париш — каза той почти на себе си, без да престава да крачи.

— Повече се безпокоя за себе си, отколкото за Париш — каза Патрик.

— Не става дума само за Париш. Става дума за цялата система. Ако те пуснат безнаказано, на практика излиза, че си се откупил с крадените пари. Никой не гледа с добро око на теб.

— Може би се безпокоя само за себе си.

— Аз също се безпокоя за теб, но не можеш да очакваш, че ще унижиш системата и ще те оставят да отлетиш.

— А кой караше Париш да бърза и да ме обвинява в убийство? Можеше да изчака една седмица. Кой го караше да го разтръби в пресата? Не изпитвам никакво съчувствие към него.

— Аз също. Само че няма да ни е лесно с него.

— Тогава ще те улесня още малко. Ще се призная за виновен в посегателство над труп, но ако не лежа в затвора. Нито един ден. Ще отида в съда, ще се призная за виновен, ще платя глоба, ще оставя Париш да обере лаврите, задето ме е осъдил, но след това изчезвам, и толкова.

— В досието ти ще пише, че си осъждан престъпник.

— Но ще бъда свободен. На кого в Бразилия му пука какво пише в досието ми?

Санди престана да се разхожда и седна до него.

— Значи ще се върнеш в Бразилия?

— Там е моят дом, Санди.

— А момичето?

— Ще имаме десет или единайсет деца. Още не сме решили.

— Колко пари ще ти останат?

— Милиони. Трябва да ме измъкнеш оттук, Санди. Чака ме нов живот и трябва да го изживея.

Една сестра нахълта през вратата, запали лампата и каза:

— Единайсет часът е, Пати. Времето за свиждане свърши. — Докосна рамото му. — Добре ли си, скъпи?

— Добре съм.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Не, благодаря.

Отиде си също толкова бързо, колкото и дойде. Санди взе куфарчето си.

— Пати!? — каза той.

Патрик сви рамене.

— Скъпи!?

Патрик пак сви рамене.

Когато стигна до вратата, Санди си спомни нещо друго.

— Един бърз въпрос. Къде беше Кловис, когато подкара колата в пропастта?

— Където си беше сложен. Закопчан с колан на мястото до мен. Пъхнах му бутилка бира и се сбогувах с него. Беше усмихнат.

До десет сутринта в Лондон не бяха пристигнали инструкции за връщането на парите. Ева излезе от хотела си и тръгна да се разхожда по Пикадили. Нямаше определена цел, нямаше разписание и затова се смеси с тълпата — зяпаше витрините, радваше се на живота по тротоара. Трите дни принудително усамотение бяха изострили глада й за звуците на града и глъчката на забързани хора. За обяд хапна салата с топло козе сирене в една претъпкана стара английска кръчма. Поглъщаше светлината и щастливите гласове на хората, които нямаха никаква представа коя е тя. И им беше все едно.