Джон Гришам - Партньори

ХАВАРАК: И Арисия е знаел за това?

ВИТРАНО: Дали е знаел? Дявол да го вземе, той е реализирал цялата схема.

ХАВАРАК: Стига, Дъг.

ВИТРАНО: Всичко е фалшификация, Джими. От първия до последния пункт. Неизвършената работа, раздутите фактури, двойните и тройните цени за скъпа техника. Всичко. Арисия е планирал тази история от самото начало, защото по една случайност е работел в компания, която отдавна мами правителството. Знаел е как действат те, знаел е как работят в Пентагона… Проявил е достатъчно ум, за да задвижи пъкления си план.

ХАВАРАК: Откъде научи тези неща?

ВИТРАНО: От Боуган. Арисия му е казал всичко. Боуган го е предал на сенатора. От нас се иска да държим устите си затворени и да участваме в играта. Ще станем милионери.

Монтираният преди години от Патрик запис свърши и настъпи тишина.

Съдебните заседатели втренчено гледаха касетофона.

— Можем ли да чуем още записи? — попита един от тях.

Маст сви рамене и погледна Патрик.

— Чудесна идея — кимна той.

Докато изслушат записите, придружени от обясненията и цветистите анализи на Патрик, минаха близо три часа. Касетата от „килера“ бе оставена за последния момент и се наложи да я пуснат цели четири пъти, преди заседателите да решат, че е достатъчно. В шест си поръчаха вечеря от близкия ресторант.

В седем пуснаха Патрик да си върви.

Докато вечеряха, Маст коментираше някои от по-красноречивите документи, като цитира различните федерални закони, които са били нарушени. Гласовете на мошениците бяха запечатани на лентите и целият им заговор бе повече от ясен.

В осем и половина разширеният състав гласува единодушно да бъдат връчени обвинителни актове на Бени Арисия, Чарлс Боуган, Дъг Витрано, Джими Хаварак и Итан Рейпли за заговор с цел измама спрямо държавата. Ако съдът ги признаеше за виновни, щяха да лежат по десет години в затвора и да платят глоби до половин милион долара.

Сенатор Харис Най беше цитиран като необвинен съучастник, но по всяка вероятност тази временна квалификация щеше да бъде заменена от по-лоша. Спролинг, Джейнс и Морис Маст бяха решили първо да притиснат по-дребните риби, за да ги принудят да се съгласят на сделка и да пропеят по адрес на едрата риба. Щяха да подходят агресивно към Рейпли и Хаварак заради омразата им към Боуган.

Заседанието свърши в девет. Маст се срещна с шефа на полицията и уговори арестите рано на следващата сутрин. Джейнс и Спролинг се върнаха във Вашингтон с късен полет от Ню Орлиънс.

— Веднъж, скоро след като постъпих във фирмата, ми възложиха една автомобилна катастрофа. Беше станала на шосе четирийсет и девет, окръг Стоун, недалеч от Уигинс. Нашите клиенти пътували на север, когато един камион изскочил ненадейно пред тях от страничен път. Беше тежка катастрофа. В нашата кола имало трима души, шофьорът загинал наместо, жена му беше тежко ранена, детето на задната седалка беше със счупен крак. Камионът беше собственост на хартиена фабрика с всевъзможни застраховки, така че имаше за какво да се води дело. Дадоха ми го на мен, а аз се захванах за работа, пълен с ентусиазъм, защото бях нов. Нямаше никакво съмнение, че виновният е шофьорът на камиона, който не беше пострадал, но той пък твърдеше, че нашата кола се движела с превишена скорост. Това стана големият проблем — с каква скорост се е движел нашият шофьор. Моите експерти прецениха, че е карал със сто километра в час, което не беше лошо. Позволената скорост на това шосе беше деветдесет, но всички караха поне със сто. Клиентите ми бяха тръгнали към Джаксън, на гости на свои близки, и беше ясно, че не са бързали.

Експертите на компанията, застраховала камиона, твърдяха, че моите хора са се движели с над сто и двайсет, а това, разбира се, щеше сериозно да ни навреди в съда. Всеки съдебен заседател би се намръщил при трийсет километра над позволеното. Намерихме свидетел, един старец, пристигнал на местопроизшествието втори или трети. Казваше се Кловис Гудман, осемдесет и една годишен. С едното око беше сляп, а с другото не виждаше.

— Сериозно? — попита Санди. — Е, не, но все пак зрението му не беше добро. Независимо от всичко още шофираше и онзи ден бръмчал по пътя с таратайката си, шевролет от шейсет и осма година, когато моите хора го задминали. След като изкачил следващия хълм, видял катастрофата. Кловис беше много чувствителен старец, живееше сам, нямаше близки роднини, беше изоставен и забравен. Гледката го беше потресла дълбоко. Опитал се да помогне на жертвите, останал известно време, после си тръгнал. Не бе казал нищо на никого. Бил твърде разстроен. После ми призна, че не мигнал цяла седмица след това.