Джон Гришам - Партньори

— Получих това писмо по факса от Санди Макдърмот — каза той. — Прочети го.

— Къде отиваме? — попита Ева.

— Към едно летище за частни самолети. Там те очаква малка реактивна машина.

— Къде ще отида?

— В Ню Йорк.

— А след това?

— В Лондон. С „Конкорд“.

Движеха се по оживена улица, а двамата агенти ги следваха.

— Защо са след нас? — попита тя.

— Охраняват ни.

Ева разтри слепоочията си и си представи Патрик в малката болнична стая, отегчен, без да има какво да прави, освен да се чуди къде да я изпрати. След това видя телефона в колата.

— Може ли? — попита.

— Разбира се.

Брик караше внимателно, без да отделя очи от огледалата, сякаш возеше президента.

Ева се обади в Бразилия и се разплака, като чу баща си. Заговориха на португалски. И двамата бяха добре. И двамата бяха свободни, макар че тя не му каза къде е прекарала последните три дни. Той се пошегува, че в края на краищата отвличането не било чак такова изпитание. Отнесли се с него повече от добре — нямал нито една синина. Ева обеща да се прибере скоро. Работата й в Щатите била почти приключена и й било мъчно за дома.

Брик слушаше неволно, макар и да не разбираше нито дума. Когато най-накрая Ева прекъсна линията и избърса очи, той каза:

— В писмото има няколко телефонни номера, в случай че отново те спрат на някоя граница. ФБР вече не те търси. Имаш разрешение да пътуваш с паспорта си още седем дни.

Ева слушаше мълчаливо.

— Има и един телефонен номер в Лондон, в случай че се обърка нещо на Хийтроу.

Ева най-накрая отвори писмото. Беше от Санди, на фирмената му бланка. В Билокси всичко вървяло добре, нещата се уреждали бързо. Да му се обади в хотела от летището в Ню Йорк. Там ще получи допълнителни инструкции.

С други думи, щеше да й каже неща, които Брик не биваше да чуе.

Пристигнаха на оживеното частно летище северно от Маями Интърнешънъл. Брик я придружи вътре, а агентите на ФБР останаха в колата си. Пилотите чакаха. Посочиха красив малък реактивен самолет, спрян пред изхода, готов да я закара, където пожелае.

Отведете ме в Рио, едва не каза тя. Моля ви, в Рио.

Стисна ръката на Брик, благодари му за помощта и се качи в самолета. Нямаше багаж. Единствено дрехите на гърба си. Патрик щеше да плати скъпо за това. Само да стигне в Лондон. Да обиколи бутиците на Бонд и Оксфорд Стрийт. Щеше да си накупи повече дрехи, отколкото би могло да побере това самолетче.

В този ранен час Дж. Мъри изглеждаше скапан и неугледен. Все пак успя да изсумти някакъв поздрав на секретарката, която отвори вратата, и да поиска кафе — силно, без захар и мляко. Санди го посрещна, пое измачканото му сако и го въведе в една от стаите, за да прегледат споразумението за имотите.

— Това е доста по-добре — кимна Санди, когато свършиха Труди вече се беше подписала. Дж. Мъри не би могъл да изтърпи още една среща с нея и долнопробния й жиголо.

Предния ден тя и Ланс се бяха карали в кабинета му. Дж.

Мъри се бе занимавал с гадни разводи години наред и бе готов да се обзаложи, че дните на Ланс са преброени. Напрежението около финансите й я гризеше отвътре.

— Ще го подпишем — каза Санди.

— Защо не? Получавате всичко, което искате.

— При дадените обстоятелства споразумението е справедливо.

— Да, да.

— Слушай, Мъри, имам важна новина във връзка с иска на „Нордърн Кейс Мючуъл“ спрямо клиентката ти.

— Горя от нетърпение.

— Има много подробности, които не са съществени за вас, но основното е следното: „Нордърн Кейс Мючуъл“ оттегля иска си.

Дж. Мъри остана мълчалив в продължение на няколко секунди, а после долната му устна започна да се отдалечава от горната. Шега ли беше това?

Санди му подаде някакви листа — копие от договора с „Нордърн Кейс Мючуъл“. Вече беше прикрил с черен маркер деликатните подробности, но въпреки това Дж. Мъри имаше какво да прочете.

— Шегуваш се — промърмори той и взе документа. Плъзна поглед по черните линии без следа от любопитство и стигна до същността — два абзаца, недокоснати от цензурата. С пределно ясни фрази се заявяваше незабавното оттегляне на иска.

Не се интересуваше какво е станало. Патрик бе обвит в непроницаема тайнственост и Мъри нямаше намерение да задава въпроси.

— Каква приятна изненада — каза той.

— Знаех, че ще ти хареса.

— Значи тя запазва всичко?

— Всичко, което й е останало.

Дж. Мъри прочете пасажа още веднъж, по-бавно.

— Може ли да задържа това? — попита той.

— Не. Поверително е. Днес обаче искът ще бъде оттеглен официално и ще ти изпратя копие от документа по факса.