Джон Гришам - Партньори

— Като те слушам, оставам с впечатлението, че е адски лесно.

— Дори е по-лесно, отколкото ти звучи. Трябват ти само малко пари и малко въображение. Скарбъро хареса новите си документи, допадаше му и идеята да замине за планините с автобуса. Сериозно говоря, Санди, хлапето беше готово да остави майка си в неведение, без да му мигне окото. Не изпитваше и следа от съжаление.

— Като теб.

— Да. Както и да е. В неделя, девети февруари…

— Денят на твоята смърт.

— Да, сега си спомням. Закарах Скарбъро до автогарата в Джаксън. Имаше всички възможности да се върне, но той беше взел решението си. Вълнуваше се. Горкото хлапе дотогава не беше излизало от щата. Самото пътуване до Джаксън беше приключение за него. Обясних му, че вече никога няма да може да се върне, при никакви обстоятелства. Дори не спомена майка си. За три часа път в колата изобщо не помисли за нея.

— Къде замина?

— Бях открил един лагер на дървосекачи северно от Юджийн, Орегон. Проверих разписанията на автобусите и му написах всичко. По пътя към автогарата преговаряхме урока за това какво трябва да прави. Дадох му две хиляди долара в брой и го оставих на две пресечки от автогарата. Наближаваше един часът следобед и не можех да рискувам да ме видят. За последен път видях Скарбъро, докато тичаше с раница на гърба към автобусите. Беше щастлив.

— Пушката и палатката му бяха намерени в хижата ти.

— А къде другаде да ги остави?

— Поредното блокче от мозайката.

— Разбира се. Исках да си мислят, че Скарбъро е изгорял в колата.

— Къде е той сега?

— Не знам, но това не е важно.

— Не те попитах това, Патрик.

— Наистина не е важно.

— Престани да си играеш с мен, по дяволите. Когато те питам нещо, заслужавам да получа отговор!

— Ще ти отговоря, когато преценя.

— Защо толкова увърташ?

Санди повиши тон ядосано и Патрик изчака малко, за да се успокои. И двамата дишаха по-бавно, опитваха се да се овладеят.

— Не увъртам, Санди — каза Патрик монотонно.

— Увърташ и още как. Боря се като побъркан, за да реша поредния ребус, а в това време ти ми сервираш още десет. Защо не ми кажеш всичко?

— Защото не е нужно да знаеш всичко.

— Но със сигурност би било добре.

— Така ли? Кога за последен път подсъдим по наказателно дело ти е казвал всичко?

— Може да ти се струва странно, но не мисля за теб като за престъпник.

— Какъв съм тогава?

— Може би приятел.

— Работата ти ще се улесни неимоверно, ако ме смяташ за престъпник.

Санди взе споразуменията от масата и тръгна към вратата.

— Уморен съм и отивам да почивам. Ще дойда утре и ще ми кажеш всичко.

Отвори вратата и излезе.

Гай забеляза, че ги следят два дни преди това, когато излизаха от казиното. Една смътно позната физиономия се обърна настрани твърде бързо. Някаква кола ги следваше твърде агресивно. Гай имаше опит в тези неща и го сподели с Бени, който шофираше.

— Сигурно са федералните. На кой друг му пука?

Решиха да напуснат Билокси. Телефонните линии в наетия апартамент бяха прекъснати. Отпратиха другите момчета. Изчакаха, докато се стъмни, и Гай тръгна с едната кола на изток, към Мобайл, където трябваше да прекара нощта, да се увери, че си няма опашка, а на сутринта да се качи на самолета. Бени потегли на запад — по крайбрежната магистрала, през моста на езерото Пончартрейн към Ню Орлиънс. Познаваше града добре. Озърташе се през цялото време, но не забеляза някой да го следи. Хапна миди във Френския квартал и пое с такси към летището. Взе самолета за Мемфис, после за О’Хеър, където прекара нощта, скрит в едно сепаре на летището. Призори се качи на самолета за Ню Йорк. Агентите на ФБР наблюдаваха дома му в Бока Рейтън. Шведката, с която живееше, все още бе там. Прецениха, че скоро ще се чупи, а нея щяха да я проследят много по-лесно.

Едва ли нечие пускане от ареста би могло да мине по-безпроблемно. В осем и половина сутринта Ева отново беше свободен човек, облякла джинсите и жилетката, с които бе задържана. Надзирателките бяха любезни. Служителите работеха безупречно. Шефът дори й пожела всичко най-добро. Марк Брик я посрещна с колата си, хубав стар ягуар, който специално бе излъскал отвън и отвътре.

— Това са агенти от ФБР — каза той й кимна към двамата мъже, които чакаха в една кола недалеч.

— Мислех, че сме приключили с тях.

— Не съвсем.

— Трябва ли да им кажа „здрасти“ или нещо такова?

— Не. Само се качи в колата.

Той отвори вратата, затвори я леко; погледна със задоволство блестящия преден капак и с е мушна зад волана.