Джон Гришам - Партньори

— Всичко е готово — обяви той и подаде на Патрик пачка листа.

— А документите и записите?

— Предадох ги преди час. Имаше поне десет агенти на ФБР. Джейнс ми каза, че ще работят цяла нощ.

Патрик взе споразуменията и седна пред работната си масичка под телевизора. Прочете ги много внимателно. Санди извади сандвич от един книжен плик и започна да яде до леглото, докато гледаше ръгби от Австралия на изключен звук.

— Разпищяха ли се за петстотинте хиляди?

— Никак. Никой не възрази за каквото и да било.

— Май трябваше да поискаме повече.

— Мисля, че получи предостатъчно.

Патрик прелисти една страница и се подписа.

— Добра работа, Санди. Справи се чудесно.

— Да, днес имахме добър ден. Обвиненията са оттеглени, гражданските искове също. Съдебните разноски са покрити, бъдещето на детето е осигурено. Утре ще приключим с Труди. Нещата се развиват повече от успешно, Патрик. Жалкото е, че на пътя ти е онзи труп.

Патрик остави документите и застана до открехнатия прозорец, с гръб към стаята. Щорите бяха вдигнати. Санди продължаваше да дъвче и да го наблюдава.

— Все някога ще трябва да ми кажеш, Патрик.

— Какво да ти кажа?

— Ами… я да видим. Защо не започнеш със Скарбъро?

— Добре. Не съм го убил.

— А някой друг да го е убил?

— Не, доколкото знам.

— Самоубил ли се е?

— Не, доколкото знам.

— Когато ти изчезна, Скарбъро беше ли жив?

— Да, струва ми се.

— По дяволите, Патрик! Днес имах тежък ден. Не съм в настроение за игрички!

Патрик се обърна и учтиво помоли:

— Не крещи, ако обичаш. Отвън има ченгета, които слухтят да чуят какво си говорим. Седни.

— Не искам да сядам.

— Моля те.

— Прав чувам по-добре. Слушам те.

Патрик затвори прозореца, пусна щорите, провери дали вратата е заключена и изгаси телевизора. Седна на леглото в обичайната си поза и дръпна завивката до кръста си. След като се намести, заговори съвсем тихо:

— Познавах Скарбъро. Един ден дойде в хижата ми и поиска нещо за ядене. Беше малко преди Коледа на деветдесет и първа. Каза ми, че през повечето време живеел в гората. Изпържих му яйца с бекон и той яде като невидял. Заекваше и се смущаваше от мен. Чувстваше се неловко. Естествено, заинтригува ме. Беше на седемнайсет, но изглеждаше по-малък. Беше чист и добре облечен, семейството му живееше на двайсетина мили, а той — в гората. Предразположих го да говори. Разпитах го за близките му и ми разказа тъжна история. Нахрани се и тръгна да си ходи. Предложих му да остане да спи в хижата, но той отказа и се върна в палатката си. На следващия ден излязох на лов за елени и той ме проследи. Показа ми малката си палатка и спалния чувал. Имаше оборудване за готвене, сандък с лед, фенер, ловна пушка. Каза ми, че не се е прибирал у дома от две седмици. Майка му имала нов приятел, който бил по-лош от всички предишни. Заведе ме навътре в гората, до една хранилка за сърни, която бе открил. Час по-късно убих най-големия си елен. Скарбъро ми обясни, че познавал гората отлично и предложи да ми покаже най-добрите места за лов. Седмица-две след това пак отидох в хижата. Животът с Труди беше абсолютно непоносим и двамата очаквахме почивните дни с нетърпение, за да не сме заедно. Малко след като пристигнах, се появи и Скарбъро. Сготвих яхния и ядохме до пръсване… по онова време още имах апетит. Каза ми, че прекарал три дни у дома и се скарал с майка си. Колкото повече говореше, толкова по-малко заекваше. Казах му, че съм адвокат, и той сподели с мен юридическите си проблеми. Работел на една бензиностанция в Лусдейл. От касата изчезнали пари. Всички го смятали за бавноразвиващ се и решили, че ги е откраднал той. Естествено, той нямал нищо общо с това. Друга причина да стои в гората. Обещах му да видя как стоят нещата.

— И така се зароди планът — подхвърли Санди.

— Нещо такова. Видяхме се още няколко пъти в гората.

— И наближаваше девети февруари.

— Да. Казах му, че ченгетата се канят да го арестуват. Това беше лъжа. Не се бях обаждал на никого. Не можех да си го позволя. Колкото повече разговаряхме обаче, толкова повече се убеждавах, че знае нещо за изчезналите пари. Беше уплашен и разчиташе на мен. Премислихме какво може да направи и единият вариант беше да изчезне.

— Звучи познато.

— Ненавиждаше майка си. Ченгетата бяха по петите му. Скарбъро беше изплашено момче, което не би могло да прекара остатъка от живота си в гората. Идеята да замине на запад и да стане планински водач му хареса. Измислихме план. Започнах да следя вестниците, докато не се появи съобщение за гимназист, загинал при железопътна катастрофа недалеч от Ню Орлиънс. Казваше се Джоуи Палмър, често срещано име. Обадих се на един фалшификатор в Маями, който откри номера на социалната осигуровка на Джоуи, и готово, след четири дни снабдих Скарбъро с пълен комплект документи. Шофьорска книжка от Луизиана със снимка в едър план, социална осигуровка с номер, акт за раждане, дори паспорт.