Джон Гришам - Партньори

— Кога ще получим документите и записите? — попита Джейнс.

— Ако свършим с всичко, ще можете да ги вземете днес в пет следобед.

— Трябва ми телефон — каза Спролинг. На Маст и Джейнс също им трябваше. Пръснаха се из апартамента.

Обикновените затворници имаха право на едночасова разходка на открито всеки ден. Беше краят на октомври, хладен и облачен ден, и Патрик реши да потърси конституционните си права. Охраната му отказа. Не било позволено. Патрик се обади на Хъски и уреди въпроса веднага. Освен това го помоли да се отбие в ресторанта на Росети на Дивижън Стрийт, да вземе малко сандвичи с рачешко месо и сирене и да хапнат заедно навън. Карл каза, че ще го направи с удоволствие. Седнаха на дървена пейка недалеч от малък фонтан и самотен, тъжен клен. Около тях бяха зданията на болницата. Карл беше донесъл сандвичи и на полицаите и те седяха малко по-нататък, така че да не чуват какво си говорят. Карл не знаеше за срещата в апартамента на казиното и Патрик не му каза. Париш бе участвал и съвсем скоро щеше да уведоми негова светлост.

— Какво говорят хората за мен? — попита Патрик, след като изяде една трета от сандвича си и го остави.

— Клюките утихнаха. Всичко е нормално. Приятелите ти продължават да са ти приятели.

— Имам писма за някои от тях. Би ли им ги предал?

— Разбира се.

— Благодаря.

— Чух, че са заловили приятелката ти в Маями.

— Да, но скоро ще я пуснат. Дребен проблем с паспорта й.

Хъски отхапа голямо парче от сандвича си и задъвка мълчаливо. Вече свикваше с дългите паузи в разговорите им. Чудеше се какво да каже след това. Патрик знаеше.

— Свежият въздух е хубаво нещо. Благодаря.

— Полага ти се по конституция.

— Бил ли си в Бразилия?

— Не.

— Трябва да отидеш.

— Като теб или със семейството?

— Не, не. Просто отиди някой път.

— На плажовете ли?

— Не. Зарежи плажовете и градовете. Отиди във вътрешността на страната. Там има безбрежни простори, небето е синьо, въздухът е свеж, а хората са приветливи и чистосърдечни. Там е моят дом, Карл. Горя от нетърпение да се върна.

— Може да мине доста време дотогава.

— Може. Ще почакам. Карл, аз вече не съм Патрик. Патрик е мъртъв. Той беше нещастник, хванат в капан. Беше дебел и измъчен. Слава богу, че си отиде. Сега съм Данило. Данило Силва. Това е един много по-щастлив човек, който води спокоен живот в друга страна. Данило може да чака.

С красивата си жена и състоянието си, искаше да добави Карл, но си замълча.

— А как Данило ще се върне в Бразилия?

— Продължавам да работя по въпроса.

— Слушай, Патрик… предполагам, нямаш нищо против да те наричам Патрик, а не Данило.

— Разбира се.

— Мисля, че е време да се оттегля и да предам делото на съдия Тръсел. Скоро ще се наложи да се вземат важни решения, да се предприемат съответните стъпки. Направих всичко, което можах, за да ти помогна.

— Имаш ли неприятности заради това?

— Малко, но засега не е страшно. Не искам да пострадаш, но се боя, че ако не се откажа в най-скоро време, хората ще започнат да приказват. Всички знаят, че сме приятели. Дявол да го вземе, ти дори поиска да нося ковчега ти.

— Благодарих ли ти?

— Не. По онова време ти беше мъртъв, така че не говори за това.

— Добре.

— Както и да е. Поприказвах с Тръсел и той е готов да поеме делото. Казах му за зловещите ти рани и че за теб е много важно да останеш тук колкото се може по-дълго. Влиза ти в положението.

— Благодаря.

— Но трябва да си реалист. Рано или късно ще те преместят в затвора. Не е изключено да останеш там дълго.

— Мислиш ли, че съм убил онова момче, Карл?

Карл пусна остатъка от сандвича си в плика и отпи глътка чай с лед. Не беше склонен да лъже по този въпрос.

— Изглежда подозрително. Най-напред, в колата имаше човешки останки, така че някой е бил убит. Второ, ФБР провери в компютрите си всички изчезнали през периода хора. Единственият, за когото не се знае нищо в радиус от три хиляди мили, е онова момче.

— Но това не е достатъчно, за да бъда осъден.

— Въпросът ти не беше за осъждането.

— Добре. Мислиш ли, че съм го убил?

— Не знам какво да мисля, Патрик. Съдия съм от дванайсет години и съм виждал хора, които признават престъпления, без да могат да повярват, че са ги извършили. При съответните обстоятелства човек е способен на всичко.

— Значи вярваш?

— Не искам да вярвам. Сам не знам какво вярвам.

— Мислиш, че съм убил човек?

— Не. Но и не мислех, че ще си в състояние да фалшифицираш смъртта си и да отмъкнеш деветдесет милиона. Животът ти през последните години е пълен с изненади.