Джон Гришам - Партньори

ВИТРАНО: Мисля, че избра нашата фирма именно заради връзките ни във Вашингтон.

АРИСИЯ: Пет милиона, десет милиона? Колко струва той?

БОУГАН: Никога няма да научиш.

АРИСИЯ: Така си мислиш. Ще се обадя на този кучи син и ще го попитам сам.

БОУГАН: Никой не ти пречи.

ВИТРАНО: Какво ти става, Бени? Ще получиш шейсет милиона долара, не ставай алчен.

АРИСИЯ: Не ме поучавай, особено на тема алчност! Когато дойдох при вас, работехте за двеста долара на час. Защо не се погледнете? Вече се опитвате да оправдаете хонорар от трийсет милиона. Ремонтирате кабинетите си, поръчвате нови коли. След това ще започнете да купувате яхти и самолети, както и останалите играчки на богатите. И всичко това с мои пари!

БОУГАН: С твои пари ли? Да не би да не схващаме нещо, Бени? Помогни ми да разбера. Искът ти беше абсолютно фалшименто.

АРИСИЯ: Да, но всичко това стана, защото го направих аз. Не вие, а аз заложих капана на „Плат и Рокланд“.

БОУГАН: Тогава защо ни нае?

АРИСИЯ: Страхотен въпрос.

ВИТРАНО: Имаш слаба памет, Бени. Дойде при нас заради връзките ни. Нуждаеше се от помощ. Ние сглобихме обвиненията ти, работихме по тях четири хиляди часа и дърпахме конците във Вашингтон. При това ти беше в течение на всичко, бих добавил.

АРИСИЯ: Ето какво предлагам. Отрязваме сенатора и така спестяваме десет милиона. Намаляваме с още десет и за вас остават чисти десет. Това е доста по-справедлив хонорар според мен.

ВИТРАНО със смях: Страхотно предложение, Бени. Ти получаваш осемдесет, ние десет.

АРИСИЯ: Да, и прецакваме политиците.

БОУГАН: Не става, Бени. Забравяш нещо много съществено. Ако не бяхме ние и политиците, нямаше да получиш и цент.

Санди натисна бутона. Лентата спря, но гласовете сякаш продължиха да отекват в стаята още цяла минута. Присъстващите гледаха към тавана, към стените и пода, всеки се опитваше да осмисли и запомни колкото се може повече от записа.

— Господа, това е само една мостра — отбеляза Санди с цинична усмивка.

— Кога ще получим останалото? — попита Джейнс.

— Възможно е да стане до няколко часа.

— Готов ли е Патрик Ланиган да свидетелства пред официална комисия? — попита Спролинг.

— Да. Но не обещава да свидетелства на процес.

— Защо не?

— Не е длъжен да обяснява. Това е неговата позиция. — Санди избута масичката до вратата, почука и помощникът му я издърпа. Отново се обърна към присъстващите: — Господа, знам, че трябва да поговорите. Ще ви оставя. Чувствайте се като у дома си.

— Няма да разговаряме тук — отсече Джейнс и скочи.

При толкова много подслушани разговори и след историята на Патрик не смяташе, че би могъл да е спокоен в наето от адвоката му помещение. — Ще отидем в нашата стая.

— Както желаете — кимна Санди.

Всички станаха и започнаха да прибират нещата си. Изнизаха се през вратата, през гостната и излязоха от апартамента. Линда 1 и 2 хукнаха към далечната спалня, за да пушат.

Санди направи кафе и зачака.

Събраха се в една стая два етажа по-долу и тя се задръсти. Свалиха саката си и ги хвърлиха върху леглата. Джейнс накара шофьора си да чака във фоайето при помощника на Маст. Темата, която щеше да се обсъжда, бе твърде деликатна за ушите на простосмъртните.

От предлаганата сделка най-много губеше Морис Маст. Ако федералните власти оттеглеха обвиненията си, щеше да се изпари едно от най-големите дела и той се почувства Длъжен поне да отбележи възраженията си, преди да изслуша останалите.

— Ако му позволим да се откупи, ще заприличаме на глупаци — каза той преди всичко на Спролинг, който напразно се мъчеше да се отпусне върху един нестабилен дървен стол.

Спролинг беше само едно стъпало под самия главен прокурор и следователно няколко нива над Маст. Канеше се учтиво да слуша нисшестоящите в продължение на няколко минути и след това да вземе решението заедно с Джейнс.

Хамилтън Джейнс погледна Т. Л. Париш и попита:

— Сигурен ли си, че ще можеш да осъдиш Ланиган за убийството?

Париш беше предпазлив по природа и много добре разбираше, че каквото и да обещае пред тези хора, щеше да се помни дълго.

— Възможно е да имам проблеми с предумишленото убийство. За непредумишлено бих могъл да го осъдя със сигурност.

— Каква ще е присъдата?

— До двайсет години.

— Колко от тях ще излежи?

— Около пет.

Това някак си зарадва Джейнс, човек от кариерата, който смяташе, че престъпниците трябва да лежат в затвора.

— Съгласен ли си, Кътър? — попита той, докато крачеше край леглото.