Джон Гришам - Партньори

Талбът Мимс беше много практичен. Нямаше как да не е. След като кантората му се занимаваше с триста настоящи дела и сред клиентите му имаше осемнайсет големи застрахователни компании, просто нямаше време за игри.

— Имам два въпроса — каза той. — Първо, можете ли да докажете всичко това?

— Да. ФБР ще потвърди.

— Второ. Какво искате?

— Искам някой от директорите на „Нордърн Кейс Мючуъл“ да ми се яви в тази стая утре. Човек с безспорни пълномощия.

— Тези хора са много заети.

— Всички ние сме много заети. Не ви заплашвам със съдебен процес, но ви предлагам да си помислите колко злепоставящо може да се окаже всичко това.

— Звучи ми като заплаха.

— Разбирайте ме както искате.

— Утре по кое време?

— В четири часа.

— Ще бъдем тук — каза Мимс, протегна ръка и излетя от стаята. Помощниците му го последваха.

Екипът на Санди пристигна в ранния следобед. Една секретарка отговаряше на телефона, който вече звънеше на всеки десет минути. Санди бе потърсил Кътър, Т. Л. Париш, шериф Суийни, Марк Брик в Маями, съдия Хъски, няколко адвокати от Билокси и Морис Маст, федералния прокурор за западните области на Мисисипи, и очакваше да му се обадят. В личен план се бе свързал с жена си, за да чуе как са вкъщи, и с директора на училището, където учеше неговият третокласник.

С Хол Лад бе говорил два пъти, но по телефона. Видяха се за пръв път в апартамент „Камил“. Лад представляваше „Монарх-Сиера“. Пристигна сам, което доста изненада Санди, тъй като адвокатите на застрахователните компании винаги се движеха по двойки. Независимо каква е задачата, те никога не се залавяха с нея поединично. Двама слушаха, двама гледаха, двама записваха и, най-важното, двама вземаха хонорар за една и съща работа.

Санди знаеше, че две големи, богати фирми от Ню Орлиънс бяха преминали към практиката да изпращат по трима адвокати.

Лад беше сериозен човек, наближаващ петдесетте, тежеше си на мястото и не се нуждаеше от помощник. Учтиво прие предложената му диетична кола и седна на стола, от който бе станал Мимс.

Санди му зададе същия въпрос:

— Познавате ли човек на име Джак Стефано?

Оказа се, че не, така че Санди отново изреди стандартната кратка биография. После разстла върху масата цветните снимки на раните и поговориха за тях. Санди изтъкна, че не са причинени от ФБР. Лад четеше между редовете. След като бе защитавал интересите на застрахователни компании години наред, низостта, до която можеха да стигнат, изобщо не беше в състояние да го изненада.

Въпреки всичко видяното го ужаси.

— Допускам, че можете да го докажете — отбеляза той, — и не се съмнявам, че клиентът ми би предпочел нещата да се потулят.

— Готови сме да оттеглим иска срещу ФБР и да го пренасочим към вашия клиент, както и към „Нордърн Кейс Мючуъл“, Арисия, Джак Стефано и всички други, отговорни за изтезанията. Става дума за американски гражданин, преднамерено измъчван и наранен от американци. Искът ще е за милиони. Ще го заведем направо тук, в Билокси.

Лад не можеше да допусне подобно нещо. Съгласи се веднага да позвъни в „Монарх-Сиера“ и да поиска главният юрист на компанията да изостави всичко друго и още на следващия ден да пристигне в Билокси. Изглеждаше ядосан, че клиентът му е финансирал издирването, без да се допита до него.

— Ако е истина — каза Лад, — никога повече няма да ги представлявам.

— Истина е — поклати глава Санди. — Можете да ми вярвате.

Когато завързаха ръцете и очите на Паулу и го изведоха от къщата, вече бе почти тъмно. Този път нямаше пистолети и заплахи. Не се чуваха никакви гласове. В продължение на повече от час се вози сам на задната седалка на малка кола. Радиото свиреше класическа музика.

Когато колата спря, двете предни врати се отвориха и някакви ръце му помогнаха да излезе.

— Елате с мен — чу глас зад рамото си и една голяма лапа го хвана за лакътя. Под краката му заскърца чакъл. Изминаха стотина метра и спряха. Гласът каза:

— Намирате се на един път на двайсет километра от Рио.

На триста метра вляво има ферма и телефон. Отидете там и поискайте да ви помогнат. Въоръжен съм. Ако се обърнете, ще бъда принуден да ви застрелям.

— Няма да се обърна — каза Паулу, разтреперан.

— Добре. Най-напред ще махна белезниците, а след това и превръзката от очите ви.

— Няма да се обърна — повтори Паулу.

Белезниците бяха свалени.

— А сега ще махна и превръзката. Тръгнете напред.

Бързо.

Свалиха превръзката, Паулу наведе глава и затича по пътя. Зад себе си не чу никакъв звук. Не смееше да се обърне. Когато стигна във фермата, най-напред се обади в полицията, а след това и на сина си.