Джон Гришам - Партньори

Както и да е, научихме, че някой от пристигналите по-късно заснел с видеокамера местопроизшествието, когато там били линейките, ченгетата и пожарникарите. Движението било спряно, хората били отегчени, извадили камерата и започнали да снимат. Успяхме да вземем касетата. Един от стажантите ни я гледа кадър по кадър и записа всички регистрационни номера, които се виждаха. След това издири собствениците, за да открие свидетели. Така попаднахме на Кловис. Той каза, че катастрофата е станала почти пред очите му, но не желаел да говори за нея, защото бил разстроен. Попитах го дали мога да го посетя и той се съгласи.

Живееше сред нивите, недалеч от Уигинс, в бяла дървена къщичка, която той и жена му бяха построили още преди войната. Тя бе починала отдавна, както и синът им, единствено дете, кривнало от правия път. Бяха му останали внук и внучка. Внукът живееше в Калифорния, а внучката в Хатисбърг. Не ги беше виждал от години. Научих всичко това още през първия час от срещата ни. Кловис беше самотен старец. В началото се мръщеше, сякаш мразеше адвокатите и не искаше да си губи времето, но съвсем скоро взе да топли вода за нес кафе и да разказва семейните си тайни. Седяхме на верандата в люлеещи се столове, а в краката ни се разхождаха десетина престарели котки. Говорихме за всичко друго, но не и за катастрофата. За щастие беше събота, така че можех да си позволя да загубя малко време, без да мисля за работа. Беше сладкодумен разказвач. Войната и Голямата депресия бяха любимите му теми. След два часа най-накрая споменах катастрофата и той се умълча, стана тъжен и ми каза, че все още не е в състояние да говори за това. Увери ме, че знаел нещо важно, но още не му било дошло времето. Попитах го с каква скорост е карал, когато го е задминала колата на клиентите ми. Каза че никога не вдигал повече от осемдесет. След това го попитах дали би могъл да прецени с каква скорост се е движела нашата кола, но той само поклати глава.

Два дни по-късно пак се отбих. Беше късен следобед и пак седнахме на верандата за втората партида истории от войната. Точно в шест Кловис заяви, че е гладен и че обича морска котка. Попита ме дали не искам да вечерям с него. Тогава още не бях женен, така че се съгласих и двамата излязохме да вечеряме. Разбира се, аз шофирах, а той говореше. Сервираха ни мазна морска котка — шест долара и ядеш на корем. Кловис се хранеше съвсем бавно, а брадичката му беше само сантиметър над купчината риба. Келнерката остави сметката на масата, но Кловис не я забеляза цели десет минути. Продължаваше да говори с пълна уста. Прецених, че парите за тази вечеря ще си струват, ако успеем да стигнем до свидетелските му показания. Най-накрая си тръгнахме и по пътя за дома му Кловис заяви, че трябвало да изпие една бира… само една, за пикочния мехур. Точно в този момент случайно наближихме един крайпътен магазин и спрях. Кловис не реагира, така че платих и бирата. Продължихме да пием бира в колата по пътя, а той каза, че искал да ми покаже къде е отраснал. Не било далече. От един затънтен път излизахме на друг и след двайсетина минути изгубих всякаква представа къде съм. Кловис не виждаше добре. Дотрябва му още една бира, пак за пикочния мехур. Попитах продавача в магазина накъде да карам и пак потеглихме. Най-накрая стигнахме до градчето Нисез Кросинг в окръг Ханкок. Щом го открихме, той каза, че можем да се връщаме. Забрави за детските си дни. Пак бира. И пак ни упътваха в крайпътните заведения.

Наближихме дома му и аз най-после се ориентирах, така че започнах да го подпитвам за катастрофата. Каза ми, че все още бил твърде разстроен, за да говори за това. Помогнах му да си влезе у дома, а той се просна на една кушетка и захърка. Беше почти полунощ. Това продължи близо месец. Люлеене на верандата му. Морска котка във вторник. Пътешествия из околността заради пикочния му Меур. Застраховката можеше да достигне два милиона долара и имахме сериозни шансове да спечелим делото. Кловис не знаеше за какво става дума, но с всеки изминал ден показанията му ставаха все по-важни за нас. Увери ме, че все още никой друг не му се е обаждал във връзка с катастрофата, и аз трябваше на всяка цена да уточня фактите, преди да са го открили момчетата на застрахователите.

— Колко време беше минало от катастрофата? — попита Санди.

— Четири-пет месеца. Най-накрая го притиснах. Обясних му, че делото е стигнало много важен етап и че е време да отговори на няколко въпроса. Заяви, че е готов. Попитах го с каква скорост се е движела нашата кола, когато го е задминала. Той каза, че гледката била ужасна… размазаните, облени в кръв хора, особено детето… Просълзи се, докато говореше. След още няколко минути го попитах пак: „Кловис — казах, — можеш ли да прецениш с каква скорост се движеше колата, когато те задмина?“ Той отговори, че би искал да помогне на семейството. Уверих го, че семейството ще оцени жеста му. След това ме погледна право в очите и попита: „С каква скорост се е движела според теб?“ Отговорих, че според мен се е движела с деветдесет. Кловис каза: „Значи толкова беше. Деветдесет километра в час. Аз карах с осемдесет, а те едва успяха да ме задминат.“