Джон Гришам - Партньори

Явихме се на делото и Кловис Гудман беше най-прекрасният свидетел, когото някога съм виждал. Беше стар и сдържан, но същевременно мъдър и страшно убедителен. Съдебните заседатели не обърнаха никакво внимание на експертите и повярваха на Кловис. Спечелихме два милиона и триста хиляди долара.

След това продължих да се виждам със стареца. Направих завещанието му. Нямаше кой знае какво — къщата, шест акра земя и седем хиляди долара в банката. Искаше, когато умре, всичко да бъде продадено и парите да бъдат дарени на „Дъщерите на Конфедерацията“. В завещанието си не спомена нито един свой роднина. Внукът в Калифорния не му се беше обаждал от двайсет години. Внучката от Хатисбърг не го бе търсила, откакто му бе изпратила покана да присъства на дипломирането й от гимназията през шейсет и осма. Нито беше отишъл, нито й бе изпратил подарък. Рядко ги споменаваше, но знаех, че жадува за някаква връзка с близките си.

Разболя се и вече не можеше да живее сам, така че го преместих в един старчески дом в Уигинс. Продадох къщата и земята му. Поех финансовите му дела. По това време бях единственият му приятел. Изпращах му картички и подаръци, а всеки път, когато пътувах до Джаксън или Хатисбърг се отбивах при него и оставах колкото се може повече. Поне веднъж месечно го водех да яде морска котка, а после се возехме по шосетата. След една-две бири неизменно започваше с историите си. Веднъж го заведох на риболов. Бяхме само двамата, осем часа в една лодка. Никога през живота си не съм се смял така.

През ноември деветдесет и първа се разболя от пневмония и едва не умря. Уплаши се. Променихме завещанието му. Искаше да остави част от парите на местната църква, а другата част на „Дъщерите“. Избра си парцел в гробищата, уреди погребението си. Подхвърлих му идеята да подпише декларация, че не иска да го поддържат на системи, ако положението е безнадеждно. Хареса му и настоя аз да съм този, който ще изключи апаратурата. След консултации с лекарите, разбира се. Бе му дошло до гуша от старческия дом, от самотата, от живота. Каза, че сърцето му е при Бога и че е готов да си върви.

В началото на февруари деветдесет и втора пневмонията го повали отново, още по-тежко. Прехвърлих го в болницата в Билокси, за да мога да го наблюдавам. Ходех при него всеки ден, бях единственият му посетител. Никакви приятели. Никакви роднини. Никакъв свещеник. Никой, освен мен. Състоянието му постепенно се влошаваше и след време стана ясно, че няма да живее дълго. Изпадна в кома и повече не дойде в съзнание. Сложиха го на респиратор, но след около седмица лекарите обявиха, че мозъкът му е мъртъв. Аз и трима доктори прочетохме декларацията му на глас и изключихме апарата.

— Кога стана това? — попита Санди.

— На шести февруари, деветдесет и втора.

Санди въздъхна, стисна клепачи и бавно поклати глава.

— Не искаше църковна служба, защото знаеше, че никой няма да дойде. Погребахме го в едно гробище край Уигинс. Бях там, носих ковчега му. Дойдоха и три стари вдовици от църквата, които плакаха, но останах с впечатлението, че са плакали на всички погребения през последните петдесет години. Имаше и свещеник, който бе довел пет млади дякончета, за да помогнат за ковчега. Имаше и още двама съседи, така че бяхме всичко на всичко дванайсет. След кратко опело Кловис бе положен за вечен покой.

— Ковчегът беше удивително лек, нали? — попита Санди.

— Да.

— Къде беше Кловис?

— Духът му тържествуваше заедно със светците.

— Къде беше тялото му?

— На верандата на хижата ми, в един фризер.

— Побъркан, болен тип.

— Не съм убивал никого, Санди. Старият Кловис вече пееше с ангелите, когато останките му изгоряха. Сигурен бях, че не би възразил.

— Имаш оправдание за всичко, нали?

Краката на Патрик висяха от едната страна на леглото, на десетина сантиметра от пода. Не отговори.

Санди се заразхожда напред-назад, после застана до стената. Фактът, че приятелят му не е убил никого, бе малка утеха. Мисълта, че е изгорил трупа, му се струваше не по-малко отвратителна.

— Да чуем и остатъка — каза Санди. — Сигурен съм, че си планирал всичко много добре.

— Имах време да мисля, да.

— Слушам.

— В щата Мисисипи има наказателен текст, който се отнася до поругаването на гробове, но аз не попадам в тази категория. Не съм задигнал трупа на Кловис от гроба. Взех го от ковчега. Има друг текст, който третира посегателството над труп, и Париш може да разчита единствено на него. Смята се за престъпление и влече наказание от една година затвор. Мисля, че ако няма какво друго да използват, Париш ще направи всичко възможно да ме тикне зад решетките по този параграф.