Джон Гришам - Присъдата

При равенство в гласуването не се теглеше жребий. Още преди подбора на съдебните заседатели бяха решили единодушно, че този процес е на Рор — води се в неговия град, в неговата съдебна зала, пред негови съдии и заседатели. До определена точка можеха да решават демократично, но Рор имаше абсолютно право на вето.

В неделя вечер той взе решение и неколцина от колегите му бяха засегнати, но никой не се обиди сериозно. Твърде много бе заложено на карта, за да си играят на дребни разправии.

В понеделник сутрин първата точка от дневния ред бе лична среща между съдията Харкин и Николас, а темата — положението след пожара. Разговаряха насаме. Николас го увери, че се чувствал много добре и разполагал с достатъчно дрехи в мотела, само дето сега трябвало да пере малко по-често. Като беден студент, нямал кой знае какво за губене освен хубавия компютър и скъпата наблюдателна техника, която, разбира се, не била застрахована.

Набързо приключиха с темата за пожара. След като тъй и тъй бяха сами, Харкин запита:

— А как са останалите ни приятели?

По принцип не бе забранено да разговаря така със съдебен заседател, но нямаше съмнение, че пристъпва в опасна територия. При подобни случаи повечето съдии предпочитаха да разговарят в присъствието на адвокат и да водят пълен протокол. Но Харкин искаше да чуе най-новите клюки. На това момче можеше да се разчита.

— Всичко е наред — каза Николас.

— Някакви произшествия?

— Не се сещам.

— Обсъждат ли процеса?

— Не. Дори избягваме да го споменаваме, когато сме заедно.

— Добре. Някакви спорове или караници?

— Засега не.

— Бива ли я храната?

— Чудесна е.

— Стигат ли ви посещенията?

— Да, мисля. Не съм чул оплаквания.

Харкин много би искал да чуе дали някои заседатели не са се чифтосали. Не че имаше някакво правно значение, просто си падаше по мръсните клюки.

— Добре. Ако възникнат проблеми, уведомете ме. И не споменавайте за тия разговори.

— Разбира се.

Стиснаха си ръцете и Николас излезе.

Харкин сърдечно поздрави заседателите и им пожела ползотворна седмица. Те явно бързаха да се хванат на работа и да приключат час по-скоро.

Рор се изправи, призова следващия свидетел на име Лион Робилио и играта започна отново. Въведоха Лион през страничната врата. Той енергично затьтри нозе към подиума, където дежурният полицай му помогна да се настани на свидетелското място. Беше стар и блед, облечен с тъмен костюм и бяла риза, без вратовръзка. На гърлото му имаше дупка, прикрита с парче марля и бяло ленено шалче. Когато се закле да говори истината, трябваше да поднесе под брадичката си мъничък микрофон. Изричаше думите с глухия, безизразен глас на човек, останал без гласни струни след рак на гърлото.

Ала все пак речта му бе достатъчно ясна и разбираема. Мистър Робилио продължаваше да държи микрофона край гърлото си и гласът му кънтеше сухо из съдебната зала. Така си говореше всеки ден, по дяволите. И държеше да го разберат.

Без да се впуска в излишни подробности, Рор съобщи, че мистър Робилио е на шейсет и четири години. Преди осем години претърпял операция, която го лишила от гласни струни, и се научил да говори с хранопровода си. Почти четирийсет години наред пушил активно и този навик едва не го погубил. Сега освен от последствията на рака страдал още от сърдечно заболяване и емфизема. И всичко това заради цигарите.

Слушателите бързо привикнаха с кънтящия механичен глас. Робилио грабна вниманието им, когато сподели, че преди години си изкарвал хляба като политик и защитавал интересите на тютюневата индустрия. Престанал да го върши, след като заболял от рак и осъзнал, че въпреки всичко не може да изостави цигарите. Физически и психологически бил пристрастен към никотина. Продължил да пуши цели цве години, след като останал без ларинкс и химиотерапията съсипвала тялото му. Отказал цигарите чак когато тежък сърдечен удар едва не го отнесъл в гроба.

Макар да личеше, че не е добре със здравето, той продължаваше да работи във Вашингтон, но вече от другата страна на барикадата. Славеше се като заклет враг на тютюнопушенето, дори му бяха лепнали прякора „камикадзе“.

Преди заболяването бе работил в Съвета по тютюневата индустрия.

— А то си беше чисто и просто банда гадни политици, подкрепяни изцяло от производителите на цигари — презрително обясни той. — Имахме задачата да уведомяваме тютюневите компании за новите законопроекти и опитите да бъде ограничена тяхната дейност. Разрешаваха ни неограничени разходи, за да каним влиятелни политици в най-скъпи заведения. Играехме грубо и учехме другите колеги от бизнеса как се върти мръсна политика.