Джон Гришам - Присъдата

Виетнамците не отговориха.

— Тази сутрин около осем — обади се мимоходом някаква жена с огромен кашон в ръцете.

Николас огледа хората и осъзна, че не знае името на нито един от тях. В малкото фоайе една жена разговаряше по клетъчен телефон и деловито отмяташе нещо в бележника си. До стълбището към втория етаж имаше пазач, който в момента помагаше на някаква старица да смъкне надолу подгизнала пътека.

— Тук ли живеете? — запита жената, когато приключи разговора.

— Да, Истьр, апартамент триста и дванайсет.

— Олеле! Напълно унищожен. Май оттам е започнало.

— Бих желал да погледна.

Пазачът поведе жената и Николас по стъпалата към втория етаж, където опустошенията личаха от пръв поглед. Спряха пред жълтата лента, опъната около кратера. Огънят се бе устремил нагоре през гипсовата мазилка и старите греди, пробивайки две огромни дупки в тавана — точно над спалнята му, доколкото можеше да прецени. Долният апартамент също бе пострадал жестоко. Освен кухненската стена с килната мивка, готова да падне всеки момент, от номер 312 не бе останало нищо. Абсолютно нищо. Нямаше помен от евтините мебели в хола, нито пък от самия хол. От спалнята бяха останали само почернели стени.

И за ужас на Николас нямаше и следа от компютъра.

Подът, таванът и стените на апартамента бяха буквално изчезнали, оставяйки само зееща дупка.

— Има ли пострадали? — тихо запита Николас.

— Не — отвърна жената. — Вие бяхте ли тук?

— Не. Коя сте вие?

— Пратиха ме от управлението. Ще ви дам да попълните формуляр.

Слязоха във фоайето, където Николас набързо попълни формуляра и си тръгна с Уилис.

С нечетливо послание, издържано в крайно рязък тон, Филип Севил изтъкна на съдията Харкин, че според енциклопедията думата „съпружески“ се отнасяла само до съпруг и съпруга, поради което не можел да се съгласи с нея. Лично той не бил женен и смятал брака за крайно нежелателно явление. Препоръчваше термина „обществени контакти“, а по-нататък сипеше куп оплаквания от сутрешната църковна служба. Прати писмото си до домашния факс на Харкин, който в момента гледаше мач по телевизията. Лу Дел уреди това от рецепцията на мотела. Двайсет минути по-късно получи отговор, в който негова светлост заменяше думата „брачни“ с „лични“ и заръчваше копие от нареждането да се раздаде на всички заседатели. Тъй като беше неделя, Харкин удължаваше посещението с един час — от шест до десет вечерта. Малко по-късно той позвъни да я попита дали мистър Севил желае още нещо и какво е настроението на останалите заседатели.

Лу Дел просто не намери сили да му каже как е видяла мистър Севил чисто гол и вързан на възел върху леглото. Според нея съдията си имаше предостатъчно други тревоги. Затова го увери, че всичко е наред.

Хопи пристигна пръв и Лу Дел бързо го отведе в стаята на Мили, където той отново поднесе букетче и кутия шоколадови бонбони. Двамата се целунаха скромно, без изобщо да имат някакви съпружееки замисли, после седнаха на леглото. Постепенно Хопи насочи разговора към процеса и се помъчи да го задълбочи.

— Право да ти кажа, просто не ги разбирам тия хора, дето все гледат да съдят някого. Така де, цялата работа е направо нелепа. Всички знаят, че цигарите са опасни. Защо пушат тогава? Помниш ли, Бойд Догън пушеше от двайсет и пет години, но ги отказа ей така.

И той щракна с пръсти.

— Да бе, отказа ги има-няма пет минути след като докторът му откри тумор върху езика — уточни Мили и също щракна с пръсти.

— Така е, но сума ти хора спират да пушат. Въпрос на воля. Почтено ли е да пушиш по свое желание, а после да съдиш хората, като видиш, че шибаните цигари те вкарват в гроба?

— Хопи, дръж си езика!

— Извинявай.

След малко Хопи взе да разпитва за другите заседатели и тяхното отношение към процеса. Мистър Кристано смяташе, че е по-добре да спечелят Мили чрез убеждение, отколкото да я плашат с истината. На обяд бяха обсъдили това най-подробно. Хопи се чувстваше ужасно при мисълта за заговор срещу собствената си жена, но щом изпиташе вина, моментално се сещаше за петте години затвор.

Към средата на футболния мач Николас излезе от стаята си. Коридорът бе пуст. Откъм Балната зала долитаха гласове — предимно мъжки, доколкото можеше да прецени. Мъжете отново гледаха футбол, оставяйки на жените да се занимават с лични посещения и обществени контакти.

Николас се промъкна през стъклената врата в края на коридора, мина покрай автомата за безалкохолни напитки в ъгъла и се втурна по стълбището към втория етаж. Марли го чакаше в стаята, където бе отседнала под името Елза Брум — едно от многото й измислени имена.