Джон Гришам - Присъдата

Половин час обсъждаха стратегията. Колкото по-дълго седяха на яхтата, толкова повече въпроси възникваха в главата на Хопи. Ами ако Мили гласува за компанията, но останалите са против и издадат присъда? Какво ще стане с Хопи тогава?

Кристано обеща, че ще удържи на споразумението независимо от резултата, стига Мили да гласува както трябва.

На връщане към колата Хопи буквално летеше по кея. Когато зърна Ничман и Нейпиър, вече се чувстваше нов човек.

След като размишлява три дни върху решението си, в събота привечер Харкин се отказа от него. Нямаше да позволи на заседателите да посещават неделни проповеди. Беше сигурен, че изведнъж всички ще проявят пламенно желание да общуват със Светия дух, а просто не виждаше начин да ги пусне по всички посоки на областта. Обади се на своя свещеник, който пък завъртя няколко телефона и осигури един млад студент по богословие. Неделната църковна служба бе планирана за единайсет часа в Балната зала.

Харкин прати лично известие до всеки съдебен заседател. Бележките бяха пъхнати под вратите им, преди да се върнат от Ню Орлиънс в събота вечер.

Църковната служба мина доста скучно в присъствието на шестима богомолци. Гладис Кард бе в отвратително настроение. Не бе пропуснала нито веднъж неделното училище в Баптистката църква от шестнайсет години насам, а и тогава отсъства само защото почина сестра й в Батон Руж. Върху тоалетната й масичка се трупаха отличия за завидно благочестие. Естер Кноблах от Женската мисия държеше рекорда с двайсет и две години непрекъснати посещения, но тя беше на седемдесет и девет и имаше високо кръвно. За своите шейсет и три години Гладис беше в отлично здраве и смяташе, че може да подобри постижението. За нищо на света не би признала тази амбиция, но цялото паство я подозираше.

И ето че всичко се проваляше заради съдията Харкин, когото не хареса от самото начало, а сега направо го ненавиждаше. Пък и студентът по богословие никак не й допадна.

Рики Колман дойде по анцуг. Мили Дюпри си донесе Библията. Лорийн Дюк беше запалена богомолка, но кратката проповед я изненада. Само от единайсет до единайсет и половина — претупана работа, ама какво друго да очакваш от белите? Беше чувала за подобни щуротии, но никога не ги бе виждала с очите си. Нейният пастор никога не напускаше амвона преди един, а често оставаше и до три, когато при хубаво време излизаха да похапнат на открито и после пак продължаваха. Сега тя смучеше бонбон и мълчаливо страдаше.

Мистър и мисис Граймс също присъстваха. Не че бяха кой знае колко набожни — особено Хърман, който от детските си години насам не бе ходил на църква по своя воля, — но вече започваха да се задушават в стаята си.

По някое време стана ясно, че Филип Севил се е вбесил от идеята за църковна служба. Бе споделил с някого, че е атеист, и новината светкавично обиколи мотела. В знак на протест той се настани почти гол върху леглото, върза мършавите си ръце и нозе на някакъв йогийски възел и закрещя с пълен глас протяжни песнопения. При това не си даде труд да затвори вратата.

Воплите му достигаха глухо до Балната зала по време на службата и това несъмнено бе една от причините студентът да претупа нещата час по-скоро.

Най-напред Лу Дел отиде да каже на Севил да млъкне, но се оттегли веднага щом видя, че е гол. След нея опита Уилис, но Севил продължи да вие и просто не му обърна внимание. Уилис сметна за благоразумно да стои по-настрана.

Останалите заседатели се спотайваха зад плътно затворени врати и гледаха телевизия.

Около два запристигаха роднините със запас от чисти дрехи и провизии за седмицата. Николас Истьр бе единственият заседател без връзка с външния свят. Според решението на съдията Уилис щеше да го откара до апартамента му с полицейска кола.

Пожарът бе изгаснал преди няколко часа. Наоколо вече нямаше и следа от пожарникарски коли. По тясната затревена площ и тротоара пред сградата се валяха обгорели останки и купища мокри дрехи. Замаяни съседи обикаляха да разчистват боклука.

— Кой е вашият? — запита Уилис, когато спря колата и изумено се вторачи в зеещите прозорци сред почернялата фасада.

— Там горе — отвърна Николас, опитвайки да посочи и да кимне в същото време.

С омекнали колене излезе от колата и се отправи към най-близката групичка хора, сред които семейство виетнамци безмълвно оглеждаха разтопен пластмасов абажур.

— Кога се случи? — запита той. Из въздуха още се носеше тежкият дъх на изгоряло дърво, боя и килими.