Джон Гришам - Присъдата

Хвърлиха се в леглото без излишни приказки и встъпления. Вече се бяха разбрали, че осем нощи раздяла са не само техен личен рекорд, но и могат да бъдат вредни за здравето.

Когато се запознаха, те още не бяха Марли и Николас. Пътищата им се пресякоха в едно барче в Лорънс, щата Канзас, където тя работеше като сервитьорка, а той идваше привечер с приятели от Юридическия факултет. Тя вече бе завършила колеж и все още се чудеше дали да не запише право — специалност, магическа за всички млади американки с неизяснени планове. Не бързаше. Майка й бе починала преди няколко години и Марли разполагаше с двеста хиляди долара от наследството. Разнасяше питиета просто защото иначе би скучала, а и заведението беше приятно. Така се поддържаше във форма. Караше стар джагуар, харчеше пестеливо и общуваше само със студенти по право.

Двамата се забелязаха много преди да си заговорят за пръв път. Обикновено той идваше късно вечер с малка група постоянни клиенти. Сядаха в ъгловото сепаре и започваха да обсъждат отвлечени и невероятно скучни правни теории. Тя им носеше халби бира и се опитваше да флиртува с променлив успех. През първата година той беше влюбен в науката и не обръщаше внимание на момичетата. Марли поразпита насам-натам и узна, че бил усърден студент, между най-добрите в курса, но иначе нищо особено. В крайна сметка той издържа първата година и подхвана втората. Тя си подстрига косата и свали пет килограма, макар че нямаше нужда.

След колежа той бе подал документи до трийсет учебни заведения. Единайсет го одобриха, макар че не бяха от най-реномираните. Наслуки избра Лорънс — градче, което никога не бе виждал. Намери си двустайна квартира в порутената къща на някаква вдовица. Наблегна на ученето и поне през първите два семестъра не му оставаше време за нищо друго.

През ваканцията след първи курс се хвана да работи за една голяма фирма в Канзас Сити. Разнасяше с количка вътрешната кореспонденция от етаж на етаж. Фирмата бе събрала под един покрив триста адвокати и понякога му се струваше, че всички работят по един и същи процес — защитата на „Смит Гриър“ в Джоплин, където се водеше дело за цигари и рак на белите дробове. Процесът продължи пет седмици и завърши в полза на ответника. По този повод фирмата уреди празненство, на което дойдоха поне хиляда души. Носеха се слухове, че само пиенето струвало на „Смит Гриър“ осемдесет хиляди. Бълха ги ухапала!

Общо взето, лятото бе жива мъка. Оттогава намрази големите фирми, а през втори курс му дойде до гуша от закони и право. За нищо на света не би изтърпял да седи пет години наред затворен в някоя стаичка и да преписва все същите документи за разни богати корпорации.

Първата им истинска среща бе на една шумна забава във факултета след футболен мач. Музиката гърмеше, бирата се лееше, марихуаната минаваше от ръка на ръка като бонбони. Тръгнаха си рано, защото той не обичаше шума, а тя — мириса на канабис. Взеха касети от видеотеката и си сготвиха спагети в нейния просторен и доста добре обзаведен апартамент. Той спа на дивана.

Месец по-късно се пренесе при нея и за пръв път подхвърли, че може да напусне факултета. Тя пък се канеше да кандидатства. Със задълбочаването на връзката интересът му към академичните дела спадна дотолкова, че едва успя да изкара есенния семестър. Бяха лудо влюбени и не ги интересуваше нищо друго. Освен това тя имаше пари, тъй че можеха да не се тревожат. През коледната ваканция на неговата втора и последна година във факултета отскочиха до Ямайка.

Когато студентската му кариера приключи окончателно, тя бе живяла в Лорънс вече три години и се канеше да напусне. Той би я последвал и накрай света.

Марли не бе успяла да научи много за пожара в неделя. Подозираха Фич, но не разбираха защо го е направил. Единственият ценен предмет в апартамента беше компютърът, а Николас твърдо смяташе, че никой не е в състояние да се справи със защитната му система. Най-важните дискети бяха под ключ в стенния сейф при Марли. Какво би спечелил Фич, като опожари един вехт апартамент? Може би искаше да ги сплаши, но не изглеждаше в негов стил. Водеше се официално разследване. Нямаше данни за умишлен палеж.

Двамата бяха спали и на по-добри, и на по-лоши места от „Сиеста Ин“. За четири години успяха да сменят четири града, да посетят пет-шест страни, да пребродят почти цяла Северна Америка, да обиколят с раници на гръб Аляска и Мексико, два пъти да плават по река Колорадо и веднъж по Амазонка. Освен това следяха съдебните процеси срещу тютюневите компании и това им налагаше да се заселват в градчета като Брокуън Ароу, Алънтаун и Билокси. И най-мощната група експерти не би могла да се мери с тях по онова, което знаеха за никотина, канцерогените, подбора на съдебни заседатели, адвокатската тактика и Ранкин Фич.