Джон Гришам - Присъдата

Малко преди седем Фич излезе от стаята и се качи с асансьора на покрива. Имаше запазена ъглова маса с чудесен изглед към Френския квартал. Холи и Дубас седяха три метра по-настрани. Бяха облечени елегантно и сякаш не забелязваха нищо на този свят. На друга маса седяха Данте и някакво момиче от занаята с черна минипола. Джо Бой щеше да прави снимките.

В седем и половина тя изникна като по магия. Нито Джъмпър, нито Панг бяха успели да я забележат във фоайето. Просто излезе на покрива през отворената стъклена врата и незабавно се озова до масата на Фич. По-късно той предположи, че е постъпила също като тях — отседнала е в хотела под измислено име и се е изкачила по стълбището. Беше облечена с панталон и яке и изглеждаше много красива — тьмнокестенява коса, кафяви очи, волева брадичка и съвсем малко грим, просто защото нямаше нужда от повече. Вероятно бе някъде между двайсет и осем и трийсет и две годишна. Седна толкова бързо, че Фич не успя да й предложи стол. Избра мястото срещу него, с гръб към другите маси.

— Радвам се да те видя — тихо изрече той, като се озърташе да разбере дали не ги подслушват.

— Да, голяма радост — отвърна тя и се подпря на лакти.

Келнерът услужливо изникна до масата и я запита дали иска нещо за пиене. Не, не искала. Човекът беше подкупен и имаше задачата грижливо да прибира всичко, което е докоснала с пръсти — чаши, чинии, прибори, пепелници, каквото и да било. Но не му се удаде възможност.

— Гладна ли си? — запита Фич и отпи глътка минерална вода.

— Не. Бързам.

— Защо?

— Защото колкото по-дълго съм тук, толкова повече снимки ще направят твоите хора.

— Дойдох сам.

— Да бе. Как ти харесаха червените чорапи?

В другия край на покрива оркестърът засвири джаз, но тя не обърна внимание. Очите й не се откъсваха от Фич.

Фич отметна глава и изсумтя. Още не можеше да повярва, че разговаря с любовницата на един от съдебните заседатели. Досега на няколко пъти бе влизал в непряк контакт със заседатели, но никога не бе стигал толкова близо.

И тя сама го търсеше!

— Откъде е той? — запита Фич.

— Все едно. Нали сега живее в Билокси.

— Съпруг ли ти е?

— Не.

— Приятел?

— Много въпроси задаваш.

— Много въпроси повдигаш, млада госпожице. И очакваш да ги задам.

— Просто познат.

— Кога реши да се представя с името Николас Истър?

— Има ли значение? Името е напълно законно. Сега е гражданин на Мисисипи и регистриран гласоподавател. Ако иска, може всеки месец да си променя името.

Тя бе стиснала юмруци под брадичката си. Фич разбра, че не ще допусне грешката да остави отпечатъци.

— Ами ти? — запита той.

— Аз ли?

— Да, ти не си регистрирана като гласоподавател.

— Откъде знаеш?

— Проверихме. Разбира се, ако предположим, че истинското ти име е Марли и не сме объркали правописа.

— Много предполагаш.

— Това ми е работата. От Крайбрежието ли си?

— Не.

Джо Бой приклекна и се протегна между две големи пластмасови саксии, за да я щракне шест пъти в профил. За по-свястна снимка би трябвало да се изкатери върху тухления парапет и да балансира на петдесет метра над улицата. Предпочете да остане сред зеленината и да разчита на късмет, когато жената си тръгне.

Фич разклати леда в чашата си.

— И защо сме тук? — запита той.

— Ами нали знаеш, от среща на среща…

— И къде ще ни отведат тия срещи?

— До присъдата.

— Срещу възнаграждение, предполагам.

— Думичката „възнаграждение“ звучи ужасно дребнаво. Записваш ли?

Беше ясно като бял ден, че Фич записва всеки звук.

— Разбира се, че не.

Записът не я интересуваше. Ако иска — нека си го слуша до втръсване. Нищо не би спечелил, ако се разприказва пред когото и да било. Сам той имаше твърде много кирливи ризи, за да се обърне към ченгетата или съдията, пък и просто не му беше в стила. Фич изобщо не бе помислял да я заплашва с властите и тя отлично знаеше това.

Нека я снима колкото си иска, нека наемниците в хотела дебнат, слушат и гледат. Засега щеше да играе по техните правила — да бяга, да се спотайва и да им създава работа. Все едно, нищо нямаше да открият.

— Да не говорим за пари засега, Фич, бива ли?

— Ще говорим за каквото поискаш. Ти командваш парада.

— Защо трябваше да се вмъквате в апартамента?

— Просто така работим.

— Какво мислиш за Хърман Граймс? — запита тя.

— Защо питаш мен? Нали знаеш точно какво става в заседателската стая?

— Искам да видя колко си умен. Интересно ми е дали караш всички онези експерти и адвокати да си заслужат парите.