Джон Гришам - Присъдата

Още преди да си смени фамилното име от Уед на Колман, Рики бе посещавала малък църковен колеж в Монтгомъри, Алабама, където още я помнеха като красавица. Знаеше се, че най-хубавите момичета в колежа често ходят с момчета от Обърн. С напредването на обичайната проверка около нейното минало агентът на Фич в Монтгомъри надуши, че Рики вероятно е имала доста обожатели. Фич продължи по тази линия, попритисна тук-там чрез СПР и след две седмици лутане напосоки най-сетне откри клиниката.

Малката частна болница в центъра на Монтгомъри се оказа едно от трите места, където бяха извършвали аборти по онова време. През своята първа година в колежа, само седмица след двайсетия си рожден ден, Рики Уед бе влязла там за аборт.

И Фич разполагаше с писмени доказателства. Едно телефонно обаждане му съобщи, че документите идват, и той с тихичък смях измъкна листовете от факса. Нямаше име на бащата, но това го устройваше. Рики се бе запознала с Рий Колман една година след завършване на колежа. По времето на аборта Рий бе карал последния курс в Тексаския институт по въздухоплаване и едва ли бе подозирал, че някога ще я срещне.

Фич беше готов да се обзаложи на каквото и да било, че абортът е мрачна тайна — почти забравена от Рики и напълно неизвестна на нейния съпруг.

Мотелът „Сиеста Ин“ се намираше в Пас Крисчън, на трийсет минути път западно по Крайбрежието. Дотам пътуваха с нает автобус — Лу Дел и Уилис седяха отпред до шофьора, а другите четиринайсет пътници се бяха пръснали по седалките. Нямаше седнали по двама. Разговорите бяха секнали. Всички се чувстваха уморени и потиснати като в затвор, макар че още не бяха видели временния си дом. През първите две седмици от процеса краят на заседанието в пет следобед беше същинско спасение; измъкваха се набързо и хукваха към истинския живот — дом, деца, топла вечеря, домашни задължения, понякога и служебни грижи. А сега, след заседанието, идваше пътуване с автобус към нова килия, където щяха да ги държат под най-строг надзор и да ги пазят от зловещите сенки, спотаени нейде наоколо.

Само Николас Истър се радваше на изолацията, но полагаше усилия да изглежда потиснат като останалите.

Бяха наели за тях целия първи етаж на едното крило — общо двайсет стаи, макар че им трябваха само деветнайсет. Лу Дел и Уилис имаха отделни стаи до изхода към централната сграда, където се намираха рецепцията и ресторантът. В другия край на коридора настаниха едър млад полицай на име Чък, за да пази вратата към паркинга.

Стаите бяха разпределени лично от съдията Харкин. Багажите вече чакаха на място — затворени и явно недокоснати от полицейски ръце. Лу Дел раздаде ключовете като бонбони и личеше, че от минута на минута се чувства все по-важна. Заседателите опипаха и огледаха леглата — кой знае защо, матраците навсякъде бяха двойни. Включиха телевизорите, но надеждите им останаха напразни. Никакви телевизионни програми и новини до края на заточението. Имаше само филми от кабелната телевизия. После дойде ред на баните, мивките и казанчетата. Двете седмици тук щяха да им се сторят безкрайни.

Разбира се, момчетата на Фич потеглиха след автобуса. Той напусна съда с полицейски мотоциклети отпред и отзад. Няма нищо по-лесно от това да проследиш две ченгета. В акцията се включиха още двама детективи, наети от Рор. Всъщност никой не бе и очаквал името на мотела да остане в тайна.

Николас бе настанен между Севил и полковник Херера. Мъжките стаи се намираха в единия край на коридора, женските — в другия, като че съдията държеше с това разделение да ги предпази от лудории. Пет минути след влизането стените взеха да ги притискат, а малко по-късно Уилис почука и гръмогласно запита дали всичко е наред.

— Просто великолепно — отвърна Николас, без да отваря вратата.

Телефоните и минибарчетата бяха изнесени. В дъното на коридора една стая бе разчистена и обзаведена с две кръгли маси, телефони, удобни кресла, голям телевизор и барче с всевъзможни безалкохолни напитки. Някой я кръсти Балната зала и прозвището прилепна. Всяко телефонно обаждане трябваше да става с разрешение на някой от пазачите, а външни разговори не се приемаха. При извънредни случаи можеха да се обръщат към рецепцията. Стая 40, точно срещу Балната зала, също беше разчистена и обзаведена с маса за хранене.

Нито един заседател нямаше право да напуска крилото без разрешение от съдията Харкин — в краен случай от Лу Дел или някой от полицаите. Не им наложиха комендантски час, тъй като нямаше къде да се дяват, но Балната зала затваряше в десет.