Джон Гришам - Присъдата

Стела закъсня и изглеждаше ужасно — пребледняла, със зачервени и подпухнали очи. Наля си кафе с треперещи ръце и пое право към пушалнята в края на коридора, където Джери Фернандес и Хрътката се бяха увлекли в безобиден флирт.

Николас беше нетърпелив да чуе как са минали почивните дни на Стела.

— Какво ще кажеш за една цигара? — запита той Стела, четвъртата пушачка в групата.

— Ти пък кога пропуши? — запита тя с една от редките си усмивки.

— Миналата седмица. Като свърши процесът, ще ги откажа.

Под бдителния взор на Лу Дел двамата напуснаха заседателската стая и се присъединиха към другите. Джери и Хрътката продължаваха да разговарят; Стела стоеше настрани с вкаменено лице и готова всеки момент да припадне.

Николас изкрънка от Джери една цигара и драсна клечка кибрит. След това се обърна към Стела.

— Е, как беше в Маями?

Тя подскочи, завъртя се към него и промърмори:

— Валеше.

После захапа филтъра и вдъхна дълбоко. Не й се приказваше. Разговорът стихна и всички се съсредоточиха върху цигарите. Беше девет без десет, време за последната глътка никотин.

— Мисля, че през почивните дни ме следяха — подхвърли след малко Николас.

Пушенето продължи, но мозъците заработиха.

— Моля? — обади се Джери.

— Следяха ме — повтори Николас и погледна към Стела, в чиито разширени очи блестеше страх.

— Кой? — запита Хрътката.

— Не знам. Усетих го в събота, когато излязох от апартамента и отидох на работа. Някакъв тип се спотайваше до колата ми, а по-късно го забелязах на търговската улица. Сигурно е бил наемник на ония от тютюневия бизнес.

Стела зяпна и устните й затрепериха. От ноздрите й се провлачи струйка сив дим.

— Ще кажеш ли на съдията? — запита тя и затаи дъх. Точно по този въпрос бе спорила с Кал.

— Не.

— Защо? — запита Хрътката без особено любопитство.

— Първо, защото не съм съвсем сигурен, разбираш ли? Знам, че ме следяха, но не съм наясно по чия заповед. Тогава какво да кажа на съдията?

— Кажи му, че са те следили — предложи Джери.

— Защо им е да те следят? — намеси се Ейнджъл.

— По същата причина, по която следят и всички вас.

— Не вярвам в тия истории — заяви Хрътката.

Стела вярваше, но щом бившият студент по право бе решил да скрие това от съдията, тя нямаше да остане по-назад.

— Защо ни следят? — нервно запита Ейнджъл.

— Защото такава им е работата. Тютюневите компании са похарчили милиони, докато ни подбираха, а сега харчат още малко, за да ни държат под око.

— Какво толкова има да гледат?

— Търсят как да се докопат до нас. Чрез приятели. Чрез местата, които посещаваме. Сигурно вече са пуснали клюки из кварталите, където живеем — дребни сплетни за покойника с всичките му прегрешения приживе. Винаги търсят слабото място. Затова не са загубили нито един процес.

— Откъде знаеш, че са компаниите? — запита Хрътката и запали нова цигара.

— Не знам. Но те имат повече пари от противниковата страна. Всъщност разполагат с неограничени фондове тъкмо за тая цел.

Вечният шегобиец Джери Фернандес не пропусна да намеси:

— Знаеш ли, като се позамислих, май и аз зърнах един дребен чешит да ме дебне през почивните дни. И то неведнъж.

Той се озърна в търсене на одобрение, Николас обаче гледаше Стела. Намигна на Хрътката, но и тя не го забеляза. Лу Дел почука на вратата.

Понеделникът започна без патриотични прояви. Харкин и адвокатите чакаха, готови да скочат на крака с безрезервен ентусиазъм при най-малкия признак, че заседателите пак се готвят за клетвата или националния химн, но не се случи нищо подобно. Петнайсетте заеха местата си в ложата с унило примирение, сякаш вече усещаха предстоящата изтощителна седмица. Харкин ги поздрави със сърдечна усмивка, после пристъпи към коронния си монолог за забранените контакти. Стела мълчаливо се взираше в пода. Кал бе дошъл да й окаже морална подкрепа и сега седеше на третия ред.

Скоти Мангръм се изправи и уведоми съда, че ищецът би желал да продължи с показанията на доктор Хило Килван, който се измъкна някъде изотзад, зае свидетелското място и любезно кимна на заседателите. Никой не отвърна на поздрава.

За Уендъл Рор и другите адвокати на ищеца двата изминали дни не можеха да се нарекат почивни. Сам по себе си процесът им създаваше предостатъчно ядове, а вълненията около петъчния факс на М. М. окончателно объркаха всичко. Откриха, че е изпратен от един гараж близо до Хетисбърг и срещу малко пари на ръка тамошният служител им описа млада жена, някъде към трийсетте, с черна или кестенява коса, рибарско каскетче и грамадни тъмни очила, закриващи половината лице. Ниска или може би средна на ръст — вероятно около метър и шейсет и пет. Определено имала стройна фигура, но в края на краищата всичко станало през най-натовареното време, малко преди девет в петък сутринта. Платила пет долара за една страничка факс до някаква адвокатска кантора в Билокси и това му се сторило доста странно, затова го запомнил. Обикновено във факсовете ставало дума за допълнително гориво и специални товари.