Джон Гришам - Присъдата

— Не. Но трябва да побързам.

Харкин отхапа от сандвича и бутна чинията настрани.

— Давайте.

— Три неща. Стела Хюлик, номер четири от първия ред, е пътувала през почивните дни до Маями и е била проследена от непознати лица, вероятно наети от тютюневата компания.

Негова светлост престана да дъвче.

— Откъде знаете?

— Чух я случайно тази сутрин. Шушукаше си с друг съдебен заседател. Не ме питайте как е разбрала, че я следят — чух само толкова. Но клетата жена е съсипана. Между нас казано, тази сутрин преди процеса май си е подложила една-две чашки. Според мен водка. Вероятно с доматен сок.

— Продължавайте.

— Второ, номер седем, Франк Херера, за когото говорихме миналия път… е, той твърдо си е решил и се боя, че опитва да повлияе на другите.

— Слушам ви.

— Франк навлезе в процеса с вече оформено мнение. Мисля, че много е искал да стане съдебен заседател; той е бивш военен и вероятно умира от скука, но проявява подчертано предпочитание към ответника и това… ами, това просто ме плаши. Не знам на какво са способни заседатели като него.

— Обсъжда ли процеса?

— Само веднъж, насаме с мен. Хърман много се гордее с ръководната си роля и не допуска никакви разговори на тази тема.

— Браво на него.

— Но той не може да е навсякъде. Пък и сам знаете, хората просто си падат по клюката. Така или иначе, Херера е бомба със закъснител.

— Добре. А третото?

Николас отвори чантичката и извади видеокасета.

— Работи ли онова там? — кимна той към масичката на колелца в ъгъла, върху която имаше малък телевизор и видео.

— Сигурно. Миналата седмица работеше.

— Ще разрешите ли?

— Моля.

Николас включи видеото и зареди касетата.

— Помните ли човека, когото видях миналата седмица залата? Онзи, дето ме следеше.

— Да. — Харкин стана и пристъпи само на крачка от екрана. — Помня го.

— Е, ето го пак.

Изображението беше черно-бяло и малко размазано, но все пак достатъчно ясно, за да се види как човекът влиза през открехнатата врата в апартамента на Истьр. Той хвърли тревожен поглед наоколо и за един безкраен миг сякаш се втренчи право в камерата, прикрита в отдушника над хладилника. Николас спря кадъра, посочи лицето и каза:

— Това е той.

— Да, той е — задавено прошепна Харкин.

По-нататък в записа човекът (Дойл) се зае да шари насам-натам, огледа компютъра, направи множество снимки и след десетина минути излезе. Екранът изгасна.

— Кога… — бавно изрече Харкин, без да откъсва очи от телевизора.

— В събота следобед. Осем часа бях на работа и през това време той се е вмъкнал в квартирата ми.

Не беше точно така, но Харкин нямаше да узнае истината. Николас бе преработил записа и сега в долния десен ъгъл на всеки кадър се виждаше дата и час от миналата събота.

— А вие защо…

— Преди пет години, докато живеех в Мобил, бях пребит и ограбен, едва не умрях. При кражба с взлом. Просто внимавам, това е.

И с това обяснение всичко ставаше правдоподобно — модерната наблюдателна система в евтиния апартамент, работата в магазин за компютри и камери срещу минимална заплата. Човекът се плашеше от насилие. Всеки би го разбрал.

— Да го превъртя ли отново?

— Не. Той е.

Николас извади касетата и я подаде на съдията.

— Вземете. Имам и друго копие.

Фич заряза сандвича с телешко, когато Конрад почука на вратата и изрече заветните думи:

— Тя е на телефона.

Той избърса с ръка устните и брадичката си, после грабна слушалката.

— Ало?

— Фич, миличък — изрече момичето. — Пак съм аз, Марли.

— Да, скъпа.

— Не знам как му е името, но става дума за онзи тип, дето го прати в апартамента на Истьр преди единайсет дни. Четвъртък, деветнайсети, в пет без осем минути, ако държиш да съм точна.

Фич ахна, глътна трохи от сандвича и се разкашля. Тихичко изруга и изпъчи гърди. Тя продължаваше:

— Стана точно след като ти изпратих бележка, че Николас ще е със сив пуловер и бежов панталон, помниш ли?

— Да — дрезгаво потвърди той.

— Както и да е, след това ти изпрати онзи мошеник в съда, вероятно да търси мен. Много тъп ход, защото Истьр го позна и прати бележка на съдията, който също си поизплакна окото. Слушаш ли, Фич?

Фич не само слушаше, но и не смееше да си поеме дъх.

— Да — отсече той.

— Е, съдията узна, че онзи тип е влизал в апартамента на Истьр и подписа заповед за арестуването му. Затова неза бавно го разкарай от града, инак ще си имаш ядове. Току-виж, прибрали и теб.

През главата на Фич бясно прелитаха стотици въпроси, но знаеше, че няма да получи нито един отговор. Ако Дойл наистина беше разпознат, ако го хванеха и се разприказваше… не, просто не му се мислеше за това. Нахлуването с взлом е признато за престъпление по цял свят, тъй че Фич трябваше незабавно да действа.