Джон Гришам - Присъдата

Кен го посрещна на аерогарата със служебен микробус, управляван от шофьор на компанията, и петнайсет минути по-късно бяха в предградията на Шарлот, където се намираше седалището на „Суперхаус“. Там ги посрещна другият познат от Билокси, Бен, и тримата заедно обиколиха управлението. Едноетажната сграда от тухли и стъкло беше съвсем нова и с нищо не се различаваше от десетките други, край които минаха по пътя насам. Просторните коридори бяха облицовани с безупречно поддържана керамика; в кабинетите цареше стерилна чистота и имаше най-модерна техника. Лони просто усещаше мириса на пари.

Пиха кафе с генералния директор Джордж Тийкър в огромния му кабинет с изглед към малко дворче, изпълнено с изкуствена зеленина. Тийкър беше млад, енергичен, облечен с джинсов костюм (нормалното му съботно облекло, както обясни). В неделя се обличал по-спортно. Той накратко изложи как стоят нещата — компанията растяла с безумна скорост и искала да вземе Лони на борда. После генералният се оттегли на заседание.

Настаниха Лони в малка бяла заседателна стаичка без прозорци и му предложиха кафе и понички. Бен изчезна, но Кен остана. След малко лампите изгаснаха и на стената се появи изображение. Оказа се трийсетминутен видеофилм за „Суперхаус“ — кратка история, днешни позиции на пазара и амбициозни планове за бъдещ растеж. И, разбира се, хората — „истинското богатство на фирмата“.

Според текста „Суперхаус“ възнамеряваше през следващите шест години да увеличава с по петнайсет процента годишно както продажбите на едро, така и броя на магазините. Очертаваха се неимоверни печалби.

Лампите светнаха и край масата изникна някакъв безименен младеж. Оказа се, че е специалист по трудовите договори и има готов отговор на всеки въпрос за здравната осигуровка, пенсионирането, отпуските, почивните дни, болничните и дяловото участие. В папките върху масата имаше пълни подробности по тези въпроси, тъй че по-късно Лони можеше да ги прегледа на спокойствие.

След изобилен обяд с Бен и Кен в лъскав крайградски ресторант Лони се върна в стаичката за още няколко срещи. Едната засягаше подготвителната програма, която му бяха предвидили. След това изгледа видеофилм за структурата на компанията и нейните отношения със съдружници и конкуренти. Започна да го наляга скука. Това определено не беше най-привлекателният начин да прекара съботния ден, след като цяла седмица бе седял да слуша как се карат експерти и адвокати. Колкото и да бе развълнуван от посещението и перспективите, Лони изведнъж зажадня за чист въздух.

Разбира се, Кен усети това и веднага след края на записа предложи да поиграят голф — спорт, който Лони още не бе опитвал. С новичкото му синьо БМВ потеглиха бавно из полето покрай спретнати ферми, имения и сенчести селски пътища, докато стигнаха местния клуб.

За един чернокож младеж от скромно семейство в Гълфпорт мисълта да стъпи в голф-клуб бе малко страшничка. Отначало Лони не хареса идеята и се зарече да напусне веднага, ако види само бели физиономии. Но като поразмисли, се почувства поласкан, че новите му работодатели го ценят тъй високо. Те наистина изглеждаха свестни момчета и май много им се искаше да го привлекат на своя страна. Още не бе станало дума за пари, но как биха могли да му предложат по-малко, отколкото печелеше сега?

Влязоха в клубната зала — просторно помещение с кожени кресла, ловни трофеи по стените и облак синкав тютюнев дим под опушения дървен таван. Място за сериозни хора, личеше си от пръв поглед. На една маса до прозореца, през който се виждаше осемнайсетата дупка, завариха Джордж Тийкър, вече в костюм за голф, да пие заедно с двама изискани цветнокожи джентълмени, явно редовни членове. Тримата се изправиха и сърдечно поздравиха Лони, който бе облекчен да завари сродни души. Камък му падна от сърцето и изведнъж изпита силно желание да пийне нещо, макар че обикновено се пазеше от алкохола. Най-едрият в цялата компания — гръмогласен, добродушен и вечно усмихнат негър на име Морис Пийл — представи приятеля си Пърси Келъм от Атланта. Двамата бяха на около четирийсет и пет години и докато поръчваше първото питие, Пийл обясни, че е вицепрезидент на основната компания „Листинг Фудс“ в Ню Йорк, а Келъм бил от местното ръководство на „Листинг“.

Не изясниха кой е по-старши, но и не беше необходимо. Личеше си, че Пийл от компанията в Ню Йорк стои над Тийкър, който, макар да бе генерален директор, управляваше само дъщерна фирма. Келъм стоеше някъде по-долу, а Кен — още по-ниско. Лони беше на седмото небе, че е попаднал в подобна компания. След като приключиха с официалната част и любезните приказки, на второто питие Пийл весело разказа историята си. Преди шестнайсет години бил първият цветнокож ръководител от среден ранг в „Листинг Фудс“ и създал на началството неописуеми главоболия. Наели го не заради някакви изключителни способности, а само за престиж, тъй че трябвало да си пробива път нагоре с нокти и зъби. На два пъти съдил компанията и двата пъти спечелил. Най-сетне ония отгоре разбрали, че твърдо е решил да се изкатери до тях и има достатъчно ум да го стори. Тогава го приели. Пак не било лесно, но поне спечелил тяхното уважение. Тийкър, който пиеше вече трето уиски, сподели под секрет, че отгоре подготвят Пийл за нещо голямо.