Джон Гришам - Присъдата

Съдебен заседател номер две, Истър, днес ще е облечен с небесносиня дънкова риза, избелели джинси, бели чорапи, стари найкове. Харесва списание „Ролинг Стоун“ и ще прояви завиден патриотизъм.

Секретарката нахлу в кабинета, където Уендъл Рор тъпчеше тумбестото си куфарче с материали за днешната битка. Рор прочете известието, разпита секретарката и свика екипа си на извънредно заседание.

Настроението не би могло да се нарече празнично, особено що се отнася до дванайсетте мъже и жени, държани тук не по своя воля, но все пак беше петък и докато се събираха в стаята, разговорите помежду им звучаха малко по-закачливо. Седнал край масата, близо до Хърман Граймс и точно срещу Франк Херера, Николас изчака приказките да стихнат. Погледна към Хърман, който пак тракаше упорито по своя компютър. После подхвърли:

— Хей, Хърман, имам идея.

Хърман вече помнеше наизуст гласовете на единайсетте си колеги, а от жена си бе слушал с часове как изглеждат. Особено добре познаваше тона на Истър.

— Да, Николас?

За да привлече всеобщо внимание, Николас повиши глас:

— Знаеш ли, като хлапе посещавах едно малко частно училище и там ни учеха да започваме всеки ден с клетвата за вярност. Всеки път щом видя знамето рано сутрин, ми се приисква пак да я изрека. — Слушаха почти всички. Само Хрътката бе отскочила да запали. — В залата има чудесно знаме зад съдията, а ние само седим и го гледаме.

— Не бях забелязал — каза Хърман.

— Какво, да произнесем клетвата насред съда? — сепна се полковникът от запаса Херера, по прякор Наполеон.

— Да. Защо да не го правим веднъж седмично?

— Не виждам нищо лошо — обади се Джери Фернандес, който вече тайно се бе включил в заговора.

— Ами съдията? — запита Гладис Кард.

— Какво го засяга? Всъщност кой може да има нещо против, че за малко ще станем да почетем националното знаме?

— Да не е някакъв майтап? — запита полковникът.

Николас изведнъж се засегна. Огледа обидено всички около масата и заяви:

— Баща ми загина във Виетнам, разбрахте ли? Посмъртно го наградиха. Това знаме означава много за мен.

И споровете приключиха.

Докато се точеха през вратата един по един, съдията Харкин ги поздрави с лъчезарна петъчна усмивка. Беше готов да претупа набързо стандартните въпроси и да повика свидетеля. Трябваха му две-три секунди, за да осъзнае, че заседателите не сядат. Останаха прави, докато всички застанат на място, после погледнаха към стената зад свидетелското място вляво от него и положиха длани върху гърдите си. Истър пръв отвори уста и започна енергично да рецитира клетвата за вярност.

Отначало Харкин не повярва на очите си; никога не бе виждал подобна церемония от група заседатели насред съдебната зала. Дори не бе чувал за подобно нещо, макар да смяташе, че всичко му е минало през главата. Това не бе включено във всекидневния ритуал, не беше одобрено от него, нямаше го в наръчниците и указанията. Затова, след като се опомни от потресението, понечи да им подвикне, да ги прекъсне; по-късно щеше да си поприказва с тях насаме. Но моментално осъзна, че това би изглеждало като ужасяваща липса на патриотизъм, едва ли не като престъпление — да прекъсне група доблестни граждани, докато са се изправили за малко да почетат националното знаме. Озърна се към Рор и Кейбъл и не видя нищо друго освен облещени физиономии.

Трябваше да стане и той. Беше към средата на клетвата. Изправи се, обърна се към стената, притисна ръка към гърдите си и вля глас в обшия хор.

След като съдията и заседателите отдаваха почит към националния флаг, изведнъж стана наложително всички други да сторят същото, особено адвокатите, които не можеха да си позволят каквото и да било своенравие или обвинение в липса на патриотизъм. Ритайки куфарчета и столове, те също скочиха на крака. Глория Лейн и нейните помощнички, стенографката, Лу Дел, седнала в края на първия ред — всички станаха, завъртяха се и подхванаха думите. Ала някъде отвъд третия ред патриотичната вълна взе да стихва и тъй Фич бе спасен от унижението да стои мирно като невръстен скаут и да мънка думи, които едва си спомняше.

Той седеше на последния ред между Хосе и симпатична млада сътрудничка на име Холи. Панг дебнеше отвън във фоайето. Облечен като общ работник, Дойл пак беше долу, при автоматите за безалкохолни напитки, бъбреше си с портиера и наблюдаваше главния вход.

Фич гледаше и слушаше като замаян. Просто не можеше да повярва, че съдебните заседатели единодушно и по своя воля са поели контрол над цялата зала. А най-поразителен бе фактът, че Марли знаеше какво ще се случи.