Джон Гришам - Присъдата

След като цял час бе гледал безмилостния кръстосан разпит на доктор Бронски, Дойл се накани да тръгва. Както бе подозирал, момичето не се мяркаше никакво. Е, той просто изпълняваше заповеди. А и никак не му се нравеше онова прехвърляне на бележки. Тихо сгъна вестника и без премеждия се измъкна от залата. Харкин го гледаше смаяно. Той дори сграбчи микрофона сякаш искаше да кресне на човека да седне и да отговори на няколко въпроса. Но успя да се овладее. Вероятно онзи пак щеше да се появи.

Николас вдигна очи към негова светлост и двамата си размениха разочаровани погледи. Кейбъл замлъкна между два въпроса и съдията изведнъж хлопна с чукчето.

— Десет минути почивка. Мисля, че заседателите се нуждаят от отдих.

Уилис предаде известието на Лу Дел, която подаде глава иззад открехнатата врата и подхвърли:

— Мистър Истър, може ли за малко?

Николас последва Уилис по лабиринт от тесни коридорчета към страничната врата на съдийския кабинет. Харкин беше сам, без тога и с чаша кафе в ръката. Той освободи Уилис и заключи вратата.

— Седнете, ако обичате — каза той и махна с ръка към стола срещу отрупаното с папки бюро. Кабинетът всъщност не беше негов, делеше го с още двама съдии. — Кафе?

— Не, благодаря.

Харкин се отпусна в креслото и се приведе напред.

— А сега разкажете къде видяхте онзи човек.

Николас искаше да запази видеозаписа за по-съдбоносен момент. Вече бе подготвил грижливо разказа си.

— Вчера след края на заседанието тръгнах към къщи и спрях да си взема сладолед при Майк зад ъгъла. Влязох в сладкарницата, после се озърнах към тротоара и видях онзи тип да наднича. Той не ме забеляза, но тогава се сетих, че съм го виждал и друг път. Взех сладоледа и продължих. Подозирах, че ме следи, затова взех да се връщам обратно, да лъкатуша и беше ясно, че наистина ме следеше.

— И не го виждахте за пръв път, така ли?

— Да, сър. Аз работя в магазин за компютри и една вечер онзи тип — същият беше, сигурен съм — взе да обикаля отпред и да наднича навътре. След малко излязох в почивка и докато пиех кока-кола отсреща, го зърнах да се навърта.

Съдията се поотпусна и приглади косата си.

— Кажете откровено, мистър Истър, споменавали ли са вашите колеги за нещо подобно?

— Не, сър.

— А ако споменат, ще ми кажете ли?

— Непременно.

— Вижте какво, в тоя разговор няма нищо нередно. Ако нещо се случи, трябва да знам.

— Как да ви потърся?

— Просто ми пратете бележка по Лу Дел. Пишете само, че трябва да се видим, без повече уточнения — инак и тя ще прочете, бог ми е свидетел.

— Добре.

— Значи се разбрахме?

— Напълно.

Харкин въздъхна дълбоко и започна да рови из куфарчето си. Измъкна вестник и го плъзна напред.

— Видяхте ли това? Днешният „Уолстрийт Джърнъл“.

— Не, не съм го чел.

— Добре. Има голяма статия за нашия процес и евентуалните отражения на бъдещата присъда върху тютюневата промишленост.

Николас не можеше да изпусне такава възможност.

— Само един от нашите чете „Джърнъл“.

— Кой?

— Франк Херера. Чете го всяка сутрин, от кора до кора.

— И тая сутрин ли?

— Докато чакахме го изчете докрай и после още веднъж.

— Подхвърли ли някакви коментари?

— Не, доколкото знам.

— По дяволите.

Николас се озърна към стената.

— Всъщност няма значение.

— Защо?

— Той вече е решил.

Харкин се подпря на лакти и строго присви очи.

— Какво намеквате?

— Според мен изобщо не трябваше да го изберат за съдебен заседател. Не знам как е отговорил на писмените въпроси, но не е казал истината, инак нямаше да е тук. А и определено си спомням въпроси при избора, на които трябваше да отговори положително.

— Слушам ви.

— Добре, ваша светлост, само не се ядосвайте. Вчера сутринта поговорих с него. Бяхме сами в заседателската стая и се кълна, че не обсъждахме конкретно този процес. Но някак приказката опря до цигарите и излезе, че Франк е зарязал цигарите преди години и не изпитва ни най-малко съчувствие към човек, който няма волята да стори същото. Нали знаете, той е военен от запаса, малко грубоват и суров към…

— Аз пък съм бивш морски пехотинец.

— Извинявайте. Май много се разприказвах.

— Не сте. Продължавайте.

— Добре, но не ми е много приятно и съм готов да спра всеки момент.

— Ще ви кажа кога да спрете.

— Хубаво. Е, тъй или иначе, Франк е на мнение, че човек, който пуши по три пакета дневно трийсет години наред, трябва сам да си сърба попарата. Нито капка съчувствие. От инат се опитах да споря и той ме обвини, че искам да дам на вдовицата луди пари.