Джон Гришам - Присъдата

За негова светлост това бе тежък удар. Харкин като че се смали, затвори очи, разтърка ги и раменете му провиснаха.

— Хубава работа — промърмори той.

— Съжалявам, сър.

— Не, не, сам си го изпросих. — Харкин отново изправи глава, приглади косата си, усмихна се насила и продължи: — Вижте какво, мистър Истър. Не ви моля да станете доносник. Но външният натиск ме кара сериозно да се тревожа за съдебните заседатели. Процеси от тоя тип вечно са свързани с гадни истории. Ако видите или чуете нещо, дори най-леко свързано със забранен контакт, моля ви да ме уведомите. После ще вземем мерки.

— Разбира се, ваша светлост.

Статията за първа страница на „Джърнъл“ написа Агнър Лейсън, опитен репортер, който бе проследил по-голямата част от подбора и всички свидетелски показания. Лейсън бе работил десет години като адвокат и познаваше много съдебни зали. Статията му трябваше да сложи начало на цяла поредица и описваше както позициите на двете страни, така и характера на играчите. Не даваше мнение за хода на процеса или прогноза за бъдещия победител — просто описваше безпристрастно доста убедителните медицински доказателства, поднесени досега от ищеца.

В резултат от публикацията акциите на „Пинекс“ спаднаха с един пункт при откриването на борсата, но до обяд отново се нормализираха и наблюдателите решиха, че кратката буря е отминала.

Статията предизвика и цял порой телефонни обаждания от брокерските къщи в Ню Йорк до техните специалисти, командировани в Билокси. Кратките минути на несвързани разговори прераснаха в часове, изпълнени с безнадеждни догадки, докато изтормозените души в Ню Йорк си блъскаха главите, разпитваха насам-натам и пак сядаха да разсъждават над единствения съществен въпрос: „Какво ще решат заседателите?“

Младите мъже и жени, пратени да следят процеса и предскажат решението, нямаха ни най-малка представа какво ще е то.

Кръстосаният разпит на Бронски приключи в четвъртък следобед, а Марли нанесе масирания си удар в петък сутринта. Конрад прие първото обаждане в седем и двайсет и пет и светкавично го прехвърли на Фич, който в това време разговаряше с Вашингтон, после заслуша приятния женски глас от високоговорителя.

— Добро утро, Фич — изрече момичето.

— Добро утро, Марли — радостно отвърна Фич. Никога не бе полагал такива усилия да говори любезно. — Как си днес?

— Великолепно. Номер две, Истър, ще носи небесносиня дънкова риза, избелели джинси, бели чорапи, стари маратонки, мисля че бяха найкове. И ще носи октомврийския брой на „Ролинг Стоун“ с Мийт-Лоуф на корицата. Запомни ли?

— Да. Кога ще се срещнем да поговорим?

— Когато бъда готова. Адиос.

И тя затвори. Позвъняването беше от фоайето на някакъв мотел в Хетисбърг, Мисисипи — поне на час и половина път с кола.

Панг седеше в едно кафене на три пресечки от дома на Истър и след броени минути се озова прикрит зад клонеста акация, недалеч от вехтия Фолксваген. Както винаги Истър излезе точно в осем без петнайсет и започна традиционната си двайсетминутна разходка до Съдебната палата. В познатия магазин на ъгъла спря да си вземе същите вестници и същата чаша кафе.

Естествено, беше облечен точно според прогнозата на Марли.

Второто й обаждане дойде пак от Хетисбърг, но вече от друг номер.

— Подготвила съм ти нова гатанка, Фич. Много ще ти хареса.

Фич затаи дъх.

— Слушам.

— Знаеш ли какво ще направят днес заседателите, преди да седнат в ложата?

Фич усети как мозъкът му застива. Нямаше сили да помръдне устни. Знаеше, че от него не се очаква разумен отговор.

— Предавам се — каза той.

— Ще произнесат клетвата за вярност към нацията.

Фич хвърли към Конрад безумен поглед.

Запомни ли, Фич? — запита тя почти подигравателно.

— Аха.

Връзката се прекъсна.

Третото й обаждане беше до адвокатската кантора на Уендъл Рор, който според секретарката му се оказа страшно зает и нямаше време за разговори. Марли отвърна, че много добре разбира, но има важно съобщение за мистър Рор. Съобщението ще пристигне след около пет минути по факса, тъй че би ли била секретарката така добра да го получи и да го връчи на мистър Рор, преди да е тръгнал към съда? Секретарката колебливо се съгласи и пет минути по-късно откри пред факса самотен лист хартия. Нямаше нито номер на подателя, нито каквито и да било указания откъде идва известието. Плътно сбитият текст в средата на страницата гласеше:

У.Р.,