Джон Гришам - Присъдата

Технологията бе поразителна. Миниатюрният обектив обхващаше цялата ложа в ширина и дълбочина, като пращаше цветни изображения на петнайсетте лица до тайната наблюдателница на Фич, където двама консултанти по цял ден дебнеха най-дребната тръпка или прозявка.

В зависимост от резултатите на наблюдението Фич понякога се обаждаше на Кейбъл, за да му каже, че експертите в залата са установили едно или друго. Нито Кейбъл, нито който и да било от местните адвокати щеше да узнае някога за камерата.

В петък следобед камерата предаваше драматични сцени. За жалост тя бе неподвижно насочена към ложата. Японците все още не бяха създали система, която да се върти в заключено куфарче към най-интересните гледки. Затова камерата не успя да обхване увеличените снимки на съсухрените, почернели дробове на Джейкъб Уд, но съдебните заседатели ги видяха съвсем ясно. Докато Рор и доктор Фрик продължаваха да работят по отдавна подготвен сценарий, всички в ложата гледаха с неприкрит ужас зловещите рани, нанасяни бавно в течение на трийсет и пет години.

Рор бе избрал момента безупречно. Двете снимки бяха монтирани върху голям триножник пред свидетелското място и когато в пет без петнайсет доктор Фрик приключи с показанията си, дойде време да се разделят до понеделник. Последното, което видяха заседателите — онова, за което щяха да мислят през идните два дни и което щеше да им остави незабравим спомен, — бяха двата прогорени дроба, извадени от тялото и положени върху бял чаршаф.

През почивните дни Истьр изобщо не се опита да прикрие следите си. В петък напусна съдебната зала и пак отскочи до кулинарния магазин, където поговори спокойно с мистър О’Райли. Забелязаха ги да се усмихват. После си купи готова храна и безалкохолни напитки. Отправи се към квартирата и не излезе оттам. На следващия ден в осем часа потегли с колата към магазина, където работеше, и остана там дванайсет часа, зает да продава компютри и друга техника. Заедно с по-младия си колега Кевин на обяд хапна в едно мексиканско ресторантче царевични питки и пържен боб. Не засякоха среща с жена, напомняща поне отчасти момичето, което търсеха. След работа се върна в апартамента си.

Неделният ден донесе приятна изненада. В осем сутринта той напусна апартамента и подкара към малкото пристанище на Билокси, където се срещна със самия Джери Фернандес. За последен път ги видяха, като потегляха от кея с десетметрово рибарско корабче, придружени от още двама мъже, вероятно приятели на Джери. След осем часа и половина се завърнаха със зачервени лица, куп всевъзможни риби в хладилника и камари от бирени кутии по дъното на корабчето.

Риболовът бе първото увлечение на Николас Истьр, което досега откриха. А Джери бе първият, когото можеха да нарекат негов приятел.

Непознатата не се мярна, но Фич и не се надяваше особено да я открие. Тя проявяваше завидно търпение и това само по себе си го вбесяваше. След първата дребна закачка несъмнено щеше да последва втора и трета. Чакането се превръщаше в истинска мъка.

Но бившият агент Суонсън вече твърдо смяташе, че тя ще се обади през седмицата. Каквото и да кроеше, плановете й трябваше да включват нови контакти.

Тя изчака само до понеделник сутринта, трийсет минути преди подновяването на процеса. Адвокатите вече бяха на място и се събираха като съзаклятници из залата. В кабинета си съдията Харкин обсъждаше някакво спешно криминално дело. Заседателите чакаха в своята стая. Фич беше отсреща, в командирския си щаб. Един млад сътрудник на име Конрад, същински цар на телефоните, записите, връзките и всякакви други електронни чудесии, пристъпи през отворената врата и каза:

— Търсят ви по телефона, май си струва да се обадите.

Както винаги Фич се втренчи в Конрад и светкавично анализира положението. Всички телефонни обаждания до него, дори когато звънеше верният му секретар от Вашингтон, се приемаха от вътрешната централа и едва тогава достигаха бюрото му. Изключения не се допускаха.

— Защо? — запита той доста подозрително.

— Жената казва, че има ново съобщение за вас.

— Името й?

— Не се представи. Държи се любезно, но настоява, че било извънредно важно.

Отново настана мълчание. Фич се взираше в примигващата лампичка на един от телефоните.

— Да имаш представа как е открила номера?

— Не.

— Издирваш ли откъде се обажда?

— Да. Дайте ни още две-три минути. Протакайте разговора.

Фич натисна бутона и вдигна слушалката.