Джон Гришам - Присъдата

С годините Фрик бе стеснил изследователската си дейност и сега по десет часа на ден проучваше влиянието на тютюневия дим върху човешкия организъм. Беше ръководител на Изследователския институт за вредата от тютюнопушенето в Рочестър, щата Ню Йорк. Скоро заседателите узнаха че Рор го е наел още докато Джейкъб Уд бил жив, че е присъствал при аутопсията, извършена четири часа след смъртта на мистър Уд, и че по време на аутопсията е правил снимки.

Рор наблегна на снимките, като подчерта, че съдебните заседатели непременно ще ги видят. Но още не бил готов. Първо трябвало да се посъветва с този изключителен специалист по химия и фармакология на тютюнопушенето.

Фрик се оказа чудесен лектор. Предпазливо водеше своите слушатели през гъстата джунгла от медицински и научни изследвания, избягваше сложните думи и поднасяше всичко така, че заседателите да го разберат. Изглеждаше напълно спокоен и самоуверен.

Когато негова светлост обяви обедна почивка, Рор съобщи на съда, че доктор Фрик ще продължи с показанията си през целия ден.

В задната стая вече беше сервирано и лично мистър О’Райли чакаше да поднесе на заседателите най-искрени извинения за вчерашните неприятности.

— Това са картонени чинийки и пластмасови вилици — каза Николас, докато другите се настаняваха около масата. Беше останал прав.

Мистър О’Райли се озърна към Лу Дел, която запита:

— И какво от това?

— Подчертахме изрично, че искаме да се храним с истински съдове и истински прибори. Нали така?

Гласът му ставаше все по-висок и неколцина от заседателите смутено извърнаха погледи. Искаха просто да хапнат и нищо повече.

— Какво им е на картонените чинии? — нервно запита Лу Дел и кичурите й затрепераха.

— Попиват мазнина, ако не възразявате. Размекват се и оставят лекета по масата, разбирате ли? Затова изрично помолих за истински чинии. И истински вилици. — Той взе една бяла пластмасова вилица, строши я на две и захвърли парчетата в кошчето. — А най-силно, драга Лу Дел, ме вбесява това, че в момента съдията, адвокатите, клиентите им, свидетелите, секретарките, зрителите и всички, свързани по какъвто и да било начин с този процес, седят пред хубав обяд в някой приятен ресторант с истински чаши, истински чинии и вилици, които не се трошат на две. Поръчват си свястна храна от богато меню. Точно това ме вбесява. А ние, съдебните заседатели, най-важните личности в целия този скапан процес, киснем тук като първолаци на бисквити и лимонада.

— Храната е много добра — опита да се защити О’Райли.

— Мисля, че попресилвате нещата — обади се мисис Гладис Кард, срамежлива женица с побеляла коса и мелодичен глас.

— Тогава си яжте лоясалия сандвич и не се бъркайте в чуждите работи.

— Абе, ти всеки ден ли ще ни се перчиш по обяд? — запита Франк Херера, северняк и полковник от запаса.

Херера беше нисък, шишкав, с дребни ръчички и не пропускаше да изрази мнение по всеки въпрос. Много се разочарова, когато не го избраха за старши съдебен заседател. Джери Фернандес вече му беше лепнал прозвището Наполеон или Нап за по-кратко. Имаше и резервен прякор — Разпасалия полковник.

— Вчера май нямаше оплаквания — сопна се Николас.

— Давайте да ядем. Умирам от глад — отсече Херера и посегна към сандвичите. Неколцина последваха примера му.

Над масата се разнесе аромат на печено пиле и пържени картофи. Докато отваряше кутия италианска салата, мистър О’Райли каза:

— В понеделник с удоволствие ще донеса чинии и вилици. Няма проблеми.

— Благодаря — тихо отвърна Николас и седна.

Споразумението не беше трудно. Както е редно между стари приятели, подробностите се уредиха за три часа по време на обяда в „Клуб 21“ на Петдесет и второ Авеню. Лутър Вандъмиър, генерален директор на „Трелко“, и бившето му протеже Лари Дзел, днес шеф на „Листинг Фудс“, вече бяха обсъдили всичко по телефона, но трябваше да се срещнат лично на скромна трапеза, тъй че никой да не гй подслушва. Без да крие тревогата си, Вандъмиър описа накратко новите застрашителни събития в Билокси. Вярно, „Трелко“ нямаше нищо общо с процеса и Голямата четворка засега се крепеше, но вече целият бранш се намираше под обстрел. Дзел знаеше това. Беше работил в „Трелко“ седемнайсет години и открай време ненавиждаше адвокатите.

Имаше една малка търговска верига, наречена „Хадли Бръдърс“, която по случайност разполагаше с няколко магазина по крайбрежието на Мексиканския залив. Един от тях беше в Билокси и го ръководеше способен млад негър на име Лони Шейвър. Лони пък бе попаднал между съдебните заседатели. Вандъмиър искаше мощната търговска верига „Суперхаус“ с клонове в Джорджия и Каролина да закупи „Хадли Бръдърс“ на каквато и да било цена. „Суперхаус“ беше между двайсетината дъщерни фирми на „Листинг Фудс“. Сделката нямаше да е нещо голямо — хората на Вандъмиър вече бяха пресметнали всичко — и щеше да струва на „Листинг“ не повече от шест милиона. „Хадли Бръдърс“ беше частна фирма, тъй че буквално никой нямаше да забележи. А за миналата година „Листинг Фудс“ имаше два милиарда оборот — кой ще ти гледа някакви си шест милиона.