Джон Гришам - Присъдата

Разполагаше с осемдесет милиона в брой, беше почти без дългове. За да подслади горчивия хап, Вандъмиър обеща, че ако Дзел пожелае, след две години „Трелко“ тихомълком ще изкупи „Хадли Бръдърс“.

Нямаше къде да сбъркат. „Листинг“ и „Трелко“ бяха съвсем различни компании. „Листинг“ вече навлизаше в търговския бизнес. „Трелко“ нямаше нищо общо с онзи съдебен процес. Най-обикновено джентълменско споразумение между двама стари приятели.

Естествено, после щяха да се наложат съкращения на персонала в „Хадли Бръдърс“, както става обикновено при сливането на фирми. Вандъмиър се канеше да пусне чрез Дзел няколко заповеди надолу по веригата, за да притисне здравата Лони Шейвър.

И това трябваше да стане бързо. По предварителен план процесът щеше да трае само четири седмици. Първата свършваше след броени часове.

Лутър Вандъмиър отскочи до центъра на Манхатън да дремне в кабинета си, после набра един телефонен номер в Билокси и заръча Ранкин Фич да му позвъни във вилата през почивните дни.

Централата на Фич се намираше в дъното на отдавна закрит универсален магазин. Наемът беше нисък, място за паркиране имаше колкото щеш, а и съдът беше на две крачки. Набързо сковани дъсчени стени деляха залата на пет големи стаи; подът още беше обсипан със стърготини. Евтината мебелировка се състоеше предимно от взети под наем сгъваеми масички и столове. Мощни луминесцентни лампи осигуряваха осветлението. На външната врата денонощно дежуреха двама въоръжени мъже.

Противно на цялото това скъперничество при обзавеждането апаратурата бе осигурена с щедра ръка. Навсякъде имаше компютри и монитори. По пода се преплитаха кабелите на факсове, телефони и копирни машини. Фич разполагаше с последната дума на техниката и хора, които умеят да боравят с нея.

Стените на една от стаите бяха облепени с увеличени снимки на петнайсетте заседатели. По другата висяха компютърни разпечатки. Отсреща пък имаше грамадна схема на местата в ложата и един сътрудник попълваше нещо в квадрата с името на Гладис Кард.

Стаята в дъното беше най-малка и строго забранена за редовите сътрудници, макар всички да знаеха какво става там. Вратата се затваряше автоматично отвътре и само Фич имаше ключ. Приличаше на прожекционна зала — без прозорци, с голям екран на едната стена и пет-шест удобни кресла. В петък следобед Фич и двама експерти по съдебните заседатели седяха на тъмно и гледаха екрана. Експертите предпочитаха да не отварят уста пред Фич, а той от своя страна също нямаше желание да ги забавлява. Цареше тишина.

Камерата „Юмара XTL-2“ беше миниатюрно устройство и можеше да се монтира почти навсякъде. Тежеше по-малко от половин килограм, а ширината на обектива не надхвърляше два сантиметра. Грижливо подготвена от момчетата на Фич, в момента тя се намираше в куфарче от протрита кафява кожа, пъхнато под масата на ответника в съдебната зала. Пазеше я вашингтонският адвокат Оливър Макаду — единственият пришълец, комуто Фич бе разрешил да седне сред компанията на Кейбъл. Само Фич и още неколцина знаеха, че истинската му работа е да влиза всеки ден в залата, въоръжен до зъби с най-мощна апаратура — включително две абсолютно еднакви куфарчета, в едно от които беше камерата — и да сяда приблизително на едно и също място. Всяка сутрин той пристигаше пръв в съдебната зала. Оставяше куфарчето, насочваше го към ложата и се обаждаше по мобифона на Фич, за да уточнят дали обектът е в кадър. По всяко време на заседанията в залата имаше поне двайсетина куфарчета, най-често струпани върху адвокатските маси или под тях, но можеха да се видят и край секретарките, под столовете на дребните сътрудници и дори захвърлени около подиума. Макар да се различаваха по цвят и размери, общо взето, те изглеждаха почти еднакви, тъй че багажът на Макаду не биеше на очи. Едното куфарче съдържаше записки и се отваряше с лекота, но другото беше заключено тъй здраво, че можеше да се отвори само с динамит. Стратегията на Фич беше проста — ако по някаква невъобразима случайност камерата привлечеше внимание, Макаду можеше в суматохата да размени двете куфарчета и да се надява на съдбата.

Управлението се извършваше от разстояние. Камерата работеше съвършено безшумно. До куфарчето имаше друг багаж, понякога се случваше да го закачат и дори да го ритнат, но настройката не създаваше трудности. Макаду просто се оттегляше в някое тихо кътче да позвъни на Фич. Преди година по време на процеса „Симино“ в Алънтаун двамата бяха разработили системата до съвършенство.