Джон Гришам - Присъдата

— Знаеш ли ги кои са? — изумено запита Мили.

— Не по имена, но се познават лесно. Облечени са добре и не ни изпускат от поглед.

— А пък аз ги мислех за журналисти — не пропусна да се обади полковникът от запаса Франк Херера.

— Не съм ги забелязал — подхвърли Хърман Граймс и дори Хрътката се усмихна.

— Вгледайте се днес и ще ги видите — каза Николас. — Най-често седят зад страната, която ги е наела. Знаете ли, хрумна ми нещо. Има една жена, за която съм почти уверен, че е от консултантите на ответника. Около четирийсет години, едра, с гъста, късо подстригана коса. Досега всяка сутрин сяда на първия ред зад Дъруд Кейбъл. Дайте, като влезем тая сутрин, всички да се вторачим в нея. Просто да се изблещим насреща й и да я гледаме как се поти.

— И аз ли? — запита Хърман.

— Да, Хърм, и ти. Обръщаш се леко наляво и гледаш как то всички останали.

— За какво са ни тия детинщини? — запита Силвия Тейлър-Татъм, по прякор Хрътката.

— А защо не? Нали си нямаме друга работа през идните осем часа?

— Харесва ми — обади се Джери Фернандес. — Може пък да ги отучим от лошия навик.

— Докога да я гледаме? — запита Мили.

— Например докато съдията Харкин привърши с конското тая сутрин. Това прави около десет минути.

В общи линии всички бяха съгласни.

Точно в девет Лу Дел дойде да ги изведе от стаята. Николас носеше две списания — едното беше броят на „Спортс Илъстрейтед“ от 12 октомври. Вървеше плътно до Джери Фернандес и когато започнаха един по един да влизат в залата, тихо подхвърли на приятеля си:

— Искаш ли нещо за четене?

Списанието беше почти до корема на Джери, тъй че той го пое небрежно и отвърна:

— Да, благодаря.

После прекрачи напред. Фич знаеше, че номер дванайсет ще носи списанието и все пак гледката го потресе. Втренчено проследи как Фернандес се промъква по задния ред към своето място. Вече бе хвърлил едно око на вестникарския павилион близо до Съдебната палата и знаеше, че на корицата Марино е в морскосиня фланелка с номер тринайсет и повдига ръка за удар.

Изненадата скоро се превърна във вълнение. Оная Марли работеше отвън, а някой заседател движеше нещата отвътре. Може би в ложата имаше двама, трима или четирима съучастници. Фич сви рамене. Колкото повече, толкова по-добре. Тия хора раздаваха картите и Фич приемаше играта.

Консултантката се казваше Джинджър и работеше за фирмата на Карл Нусман в Чикаго. Бе посещавала десетки процеси. Обикновено седеше в залата по половин ден, като през почивките сменяше местата, сваляше жакета или очилата си. Като стар майстор в играта бе виждала какво ли не. Днес седеше на първия ред зад адвокатите на ответника; няколко крачки по-настрани колегата й четеше вестник, докато заседателите се настаняваха в ложата.

Джинджър погледна заседателите и изчака негова светлост да ги поздрави. Повечето от тях кимнаха и се усмихнаха на съдията, после всички, буквално всички, включително и слепецът, извърнаха глави и впиха погледи в нея. Двама-трима се усмихваха, останалите обаче изглеждаха някак разстроени.

Тя сведе очи.

Съдията Харкин монотонно боботеше зловещите си въпроси, но и той скоро усети, че някой от публиката тревожи заседателите.

Те продължаваха да гледат — всички до един.

Николас едва се удържаше да не закрещи от възторг. Имаше невероятен късмет. Отляво зад ответника седяха двайсетина души, а два реда зад Джинджър се възвисяваше тромавото туловище на Ранкин Фич. Гледано откъм ложата, Фич се падаше точно на същата линия и не можеше да се разбере кого точно зяпат съдебните заседатели — него или Джинджър.

Джинджър определено смяташе, че гледат нея. Измъкна някакви записки и се задълбочи в тях, а колегата й тихомълком се дръпна настрани.

Фич се почувства като разголен пред дванайсетте лица, които го наблюдаваха от ложата. Над веждите му бликнаха надички пот. Съдията продължаваше да задава въпроси. Неколцина адвокати смутено извиха глави назад.

— Продължавайте да гледате — прошепна Николас, без да помръдва устни.

Уендъл Рор се озърна през рамо да види кой е седнал зад него. Джинджър изучаваше връзките на обувките си. Заседателите гледаха все тъй втренчено.

Нечувано бе съдия да направи забележка на заседателите си, че не внимават. В своята практика Харкин на няколко цъти се бе изкушавал да го стори, но обикновено ставаше дума за някой нещастник, задремал от скука по време на показанията. Затова той набързо претупа последните въпроси и гръмко изрече: