Джон Гришам - Присъдата

Когато обявиха почивка, тя мина през металодетектора на входа и седна на последния ред. Публиката бе станала да се разтъпче, а адвокатите си шушукаха около масите. В един ъгъл Фич разговаряше с двама души и тя предположи, че са от консултантите. Той не я забеляза. В залата имаше поне стотина души.

Минаха няколко минути. Тя не откъсваше поглед от вратата в дьното и когато отвътре излезе секретарката с чаша кафе, Марли разбра, че съдията няма да се забави. Извади от чантичката си плик, изчака секунда, после пристъпи към един от полицаите до входа и запита с миловидна усмивка:

— Бихте ли ми направили една услуга?

Той едва не се усмихна на свой ред и сведе очи към плика.

— Ще се опитам.

— Трябва да бягам. Ще може ли да предадете това на онзи джентълмен в ъгъла? Не искам да го прекъсвам.

Полицаят присви очи и се вгледа към другия край на залата.

— Кой точно?

— Онзи, пълният в средата. С брадичка и тъмен костюм.

В този момент разсилният излезе иззад подиума и се провикна:

— Станете, влиза съдьт!

— Как се казва? — запита шепнешком полицаят.

Жената му подаде плика и посочи изписаното отпред име.

— Ранкин Фич. Благодаря.

Потупа го по ръката и изхвръкна навън.

Докато заседателите влизаха в залата, Фич се приведе да пошушне нещо на един от сътрудниците си, после тръгна към изхода. Стигаше му за днес. По принцип след подбора на заседателите рядко посещаваше съдебната зала. Имаше си и други начини да следи процеса.

На вратата полицаят го спря и му подаде плика. Фич с изненада се втренчи в името си. Тук беше непознат, същинска безплътна сянка — не се представяше никому и живееше под измислено име. Вашингтонската му фирма се наричаше „Арлингтън Уест и сие“ и той полагаше упорити усилия да я поддържа колкото се може по-скучна и незабележима. Никой не го познаваше… освен, разбира се, неговите работодатели, клиенти и неколцина адвокати. Без дори да благодари, той кимна на полицая, после излезе във фоайето, продължавайки да оглежда смаяно плика. Печатните букви несъмнено бяха изписани от женска ръка. Фич бавно го отвори и измъкна отвътре лист бяла хартия. Точно в средата имаше грижливо изписан текст: „Драги мистър Фич, утре съдебен заседател номер две, Истър, ще носи сив спортен пуловер с червен кант, бежов панталон, бели чорапи и кафяви кожени обувки с връзки.“

Шофьорът Хосе заобиколи чешмичката и като вярно куче застана до своя шеф. Фич препрочете бележката и тъпо се вгледа в Хосе. Върна се до вратата, открехна я и помоли полицая да излезе за малко.

— Какво има? — запита полицаят. Мястото му беше вътре, а той не обичаше да нарушава заповедите.

— Кой ви даде това? — запита Фич с цялата любезност, на която бе способен. Другите двама полицаи до металодетектора го зяпаха любопитно.

— Някаква жена. Не й знам името.

— Кога ви го даде?

— Малко преди да излезете. Има-няма минута.

Фич моментално се озърна.

— Виждате ли я някъде тук?

— Не — отвърна полицаят след бегъл поглед наоколо.

— Можете ли да я опишете?

Човекът беше полицай, а един полицай трябва да има набито око.

— Естествено. Естествено. Малко под трийсетте. Бих казал, нейде към двайсет и шест-седем. Къса кестенява коса. Кафяви очи. Страхотна фигура. Стройна.

— Как беше облечена?

Полицаят не помнеше, но и не искаше да си признае.

— Ами… светла памучна рокля, май че беше бежова, с копчета отпред.

Фич възприе информацията, позамисли се и отново запита:

— Какво точно ви каза?

— Почти нищо. Просто помоли да ви предам това. После си тръгна.

— Не усетихте ли нещо особено в говора й?

— Не. Слушайте, трябва да влизам.

— Разбира се. Благодаря.

Фич и Хосе слязоха по стълбите и тръгнаха през лабиринта от коридори на партера. Щом напуснаха сградата, двамата запалиха по цигара и лениво се отправиха към ъгъла, сякаш просто бяха излезли да се разтъпчат.

Приживе Джейкъб Уд бе загубил два дни и половина, за да даде показанията си. След като оряза споровете между адвокатите, намесата на сестрите и повечето незначителни приказки, съдията Харкин успешно съкрати целия запис до два часа и трийсет и една минути.

Времето едва се влачеше. От една страна, донякъде бе интересно да слушаш как горкият човек разправя историята на своето тютюнопушене, но заседателите скоро взеха да съжаляват, че Харкин не е орязал повече. На шестнайсет години Джейкъб бе започнал да пуши „Редтопс“, защото всичките му приятели пушели същата марка. Скоро привикнал и стигнал до два пакета на ден. След военната служба зарязал „Редтопс“, понеже се оженил и жена му настояла да избере нещо с филтър. Искала да откаже цигарите. Не успял и преминал на „Бристълс“, тъй като според рекламата съдържали по-малко катран и никотин. На двайсет и пет години вече пушел по три пакета дневно. Спомнял си го добре защото тогава се родило първото им дете и Селист Уд го предупредила, че ако продължава да пуши, няма да дочака внуци. Отказала да му купува цигари и Джейкъб трябвало сам да ходи до магазина. Средно на седмица изпушвал дв стека по десет кутии, а понякога добавял и още един-два пакета.