Джон Гришам - Присъдата

Вместо да влезе в мъжката тоалетна, Николас тихичко слезе по черното стьлбище и се измъкна от сградата. Пое по Лемюъс Стрийт и след две пресечки стигна до Вийо Марше — пешеходна уличка със спретнати магазинчета, някогашната централна тьрговска зона на Билокси. Добре познаваше квартала, защото живееше само на четиристотин метра оттук. Харесваше кафенетата и ресторантчетата по Вийо Марше. Наблизо имаше и добре снабдена книжарница.

Зави наляво и след малко влезе в старинна бяла сграда, където се намираше „Мери Махоуни“ — знаменит местен ресторант, в който обикновено идваха да обядват повечето тукашни юристи по време на съдебен процес. Николас бе проучил този маршрут преди седмица и дори бе обядвал само през две маси от негова светлост Фредерик Харкин.

Влезе в ресторанта и попита първата срещната сервитьорка дали съдията Харкин е тук. Да, разбира се. Къде другаде да обядва? Тя го упъти и Николас бързо мина през бара, прекоси малкото фоайе и се озова в голяма слънчева зала с големи прозорци и свежи букети по масите. Ресторантът беше препълнен, но Николас веднага зърна негова светлост на една маса за четирима. Харкин също го забеляза и застина, както бе стиснал вилицата с набучена тлъста скарида. Бе разпознал един от заседателите, а виждаше и грамадната червено-бяла значка на ревера му.

— Извинете за безпокойството, сър — каза Николас, като спря до масата, отрупана с топъл хляб, сочна салата и големи чаши чай с лед.

Съдебната секретарка Глория Лейн също бе онемяла от изненада. От двете й страни седяха като вкаменени стенографката и сътрудничката на Харкин.

— Какво тьрсите тук? — запита Харкин. На долната му устна бе залепнало парченце козе сирене.

— Идвам от името на всички съдебни заседатели.

— Какво има?

Николас се приведе, за да не привлича излишно внимание.

— Гладни сме — процеди той през зъби и неприкритата му ярост стьписа четиримата около масата. — Докато вие кротко си хапвате тук, нас ни натьпкаха в една стая да чакаме разни полуфабрикати, дето са се затрили по пътя незнайно кьде. Моите почитания, сър, обаче сме гладни. И това ни тревожи.

Вилицата на Харкин издрънча върху чинията и скаридата отхвръкна на пода. Мърморейки нещо нечленоразделно, той захвърли салфетката. Вдигна вежди, огледа трите жени и заяви:

— Е, да видим каква е тая работа.

Стана и се втурна навън, сподирен от жените.

Когато петимата нахълтаха в коридора и отвориха вратата на стаята, Лу Дел и Уилис бяха изчезнали безследно. Върху празната маса нямаше и помен от храна. Часът беше един и пет. Заседателите прекъснаха разговорите и се втренчиха в негова светлост.

— Цял час ги чакаме — каза Николас, сочейки празната маса.

Другите за момент се стъписаха пред появата на съдията, но изненадата им бързо се превърна в гняв.

— И ние сме хора — кресна Лони Шейвър и тия думи окончателно довършиха Харкин.

— Къде е Лу Дел? — неопределено подхвърли той към трите жени.

Всички извърнаха очи към вратата и в този момент Лу Дел нахълта запъхтяна. Щом зърна негова светлост, тя застина на място. Харкин я изгледа сурово.

— Какво става? — запита той с едва сдържан гняв.

— Току-що бях в магазина — плахо изпъхтя Лу Дел. По бузите й се стичаха вадички пот. — Станала е грешка. Някой се бил обадил да каже, че отлагаме обяда за един и половина.

— Тия хора гладуват — заявм Харкин, като че Лу Дел не знаеше. — Един и половина значи?

— Ами така са разбрали ония от магазина. Някой ги подвел по телефона.

— Кой магазин?

— Кулинарния магазин „О’Райли“.

— Напомнете ми да поговоря със собственика.

— Да, сър.

Съдията насочи вниманието си към заседателите.

— Искрено съжалявам. Няма да се повтори. — Харкин помълча, погледна часовника си и изведнъж се усмихна: — Предлагам да обядваме заедно в „Мери Махоуни“. — Той се обърна към сътрудничката си и нареди: — Обади се на Боб Махоуни да ни приготви задната стаичка.

Поднесоха им омари, червеноперки на скара, пресни стриди и знаменитата моряшка яхния на Махоуни. Николас Истър се превърна в герой на деня. Когато привършиха с десерта малко след два и половина, всички лениво последваха Харкин към Съдебната палата. Докато се настанят за следобедното заседание, вече цялата зала знаеше за великолепния им обяд.

По-късно собственикът на магазина Нийл О’Райли дойде при съдията Харкин и се закле в Библията, че лично е разговарял по телефона с млада жена, която се представила за съдебна секретарка и изрично му наредила да достави обяда точно в един и половина.