Джон Гришам - Присъдата

Първата криза се разрази по пладне. В дванайсет и десет съдията Харкин обяви обедна почивка и цялата зала остана неподвижна, докато заседателите се изнизваха от ложата. Лу Дел ги посрещна в тесния коридор и нетърпеливо подкара всички към стаята.

— Седнете да поизчакате — каза тя. — Обядът ще пристигне всеки момент. В каните има прясно кафе.

След като прибра дванайсетте заседатели, тя затвори вратата и изтича да провери другите трима, за които имаше отделна, по-малка стаичка в дъното на коридора. Щом се увери, че всичко е наред, отново зае поста си и огледа свирепо малоумния полицай Уилис, пратен да стои наблизо със зареден пищов на колана и да охранява неизвестно кого.

Заседателите бавно се пръснаха из стаята. Едни се прозяваха или разкършваха рамене, други продължаваха да се запознават или да бъбрят за времето. На моменти приказката вървеше трудно, както можеше да се очаква от хора, затворени в една стая с иепознати. Тъй като нямаха друга работа, храната внезапно се превръщаше в твърде значителн събитие. Какво ли щяха да им сервират? Дано менюто да се окаже сносно.

Както подобава на един старши съдебен заседател, Хърман Граймс зае челното място край масата и скоро подхвана оживен разговор с Мили Дюпри — добродушна жена на около петдесет години, която също имала познат слепец. Николас Истър се запозна с Лони Шейвър, единствения чернокож мъж в групата, който не криеше, че цялата работа никак не му допада. Като управител на супермаркет от местна търговска верига, Шейвър беше най-високопоставеният цветнокож в своята компания. Мършав и нервен, той не можеше да си намери място. Ужасяваше го мисълта че през следващите четири седмици ще бъде откъснат от магазина.

Минаха двайсет минути, а от обяда нямаше и следа. Точно в дванайсет и трийсет Николас подхвърли откъм дъното на стаята:

— Хей, Хърман, къде ни е обядът?

— Виж какво, аз съм само старши и нищо повече — отвърна Хърман сред внезапно настаналата тишина.

Николас пристъпи до вратата, отвори я и подвикна към Лу Дел:

— Гладии сме.

Тя бавно отпусна романчето, вгледа се в другите единайсест лица и рече:

— След малко.

— Откъде я карат тая храна? — запита той.

Въпросът явно не допадна на Лу Дел.

— От кулинарния магазин „О’Райли“. На две крачки оттук, точно зад ъгъла.

— Слушайте, вкарали са ни тук като стадо добитък — заяви Николас. — Не ни дават да излезем и да похапнем като хората. Нямам представа откъде-накъде не ни гласуват доверие колкото да отскочим отсреща за един свестен обяд, но щом го е рекъл съдията, ще слушаме. — Той пристъпи напред и се втренчи в прошарените кичури пред очите на Лу Дел. — Дайте да не си създаваме поводи за караници всеки ден по това време, бива ли?

— Дадено.

— Предлагам да изтичате до телефона и да разберете какво става с обяда, иначе ще се обърна към съдията Харкин.

— Добре.

Вратата хлопна и Николас се отправи към каната с кафето.

— Не ви ли се струва, че бяхте малко груб? — запита Мили Дюпри. Другите наостриха слух.

— Може би и ако е тьй, ще се извиня. Но ако не оправим нещата от самото начало, после съвсем ще ни зарежат.

— Жената не е виновна — обади се Хърман.

— Сложили са я тук, за да се грижи за нас. — Николас пристьпи към масата и седна до Хърман. — Осъзнаваш ли, че буквално при всеки друг процес разрешават на заседателите да излизат и да се хранят като хората? За какво си мислиш, че носим тия значки?

Останалите взеха да се струпват около масата.

— Откъде знаете? — запита отсреща Мили Дюпри. Николас сви рамене, като че знаеше още много неща, но нямаше право да ги разкрие.

— Запознат съм донякъде със системата.

— Как така? — запита Хърман.

Николас помълча, за да засили любопитството им, после обясни:

— Две години съм учил право.

Докато другите оценяваха завидната му осведоменост, той бавно отпи глътка кафе.

Престижът на Истьр мигновено литна нагоре. Вече бе доказал, че е дружелюбен, услужлив, любезен и умен. Но сега цялата група безмълвно го издигна на нови висини, защото познаваше правото.

В дванайсет и четирийсет и пет храната продължаваше да се бави. Николас рязко прекъсна разговора и отвори вратата. В коридора Лу Дел гледаше часовника си.

— Пратих Уилис — нервно обясни тя. — Чакам го да се върне всеки момент. Наистина съжалявам.

— Къде е мъжката тоалетна? — запита Николас.

— Зад ъгъла вдясно — отвърна тя с облекчение и посочи натам.