Джон Гришам - Присъдата

— Според мен би трябвало първо да изчакаме резултата.

— Знаеш, че не съм толкова глупава.

Сгъваемата маса беше широка само един метър. Двамата се подпираха върху нея и лицата им бяха на педя едно от друго. Фич често бе използвал масивното си туловище, убийствения поглед и зловещата козя брадичка, за да сплаши околните, особено ако ставаше дума за адвокатчета от фирмите, с които работеше. Но не личеше Марли да се е стреснала. Фич неволно се възхити на нейното самочувствие. Тя го гледаше право в очите, без да мига, а това винаги е невероятно трудно.

— В такъв случай няма гаранции — каза той. — Заседателите са непредсказуем народ. Може да ти дадем парите, а после…

— Зарежи това, Фич. И двамата знаем много добре, че ще платиш преди присъдата.

— Колко?

— Десет милиона.

Фич издаде гърлен звук, сякаш бе глътнал топка за голф, след това се закашля с всичка сила, като размахваше лакти и въртеше очи, а тлъстите му бузи се тресяха от неподправено изумление.

— Сигурно се шегуваш — дрезгаво изпъхтя той и се озърна за чаша вода, шепа хапчета или каквото и да било друго спасение от убийствения удар.

Тя го наблюдаваше все тъй безизразно, без да мига и без да откъсва очи от него.

— Десет милиона, Фич. Такава е сделката. И няма място за пазарлък.

Леко зачервен, той отново се разкашля. Постепенно си възвърна присъствието на духа и се замисли какво да отговори. Отдавна подозираше, че ще става дума за милиони и знаеше колко глупаво би било да твърди, че клиентът му не е в състояние да плати. Тя вероятно разполагаше с най-новите тримесечни отчети на Голямата четворка.

— Колко има във Фонда? — запита Марли и Фич инстинктивно присви очи. Досега не я бе видял да мигне нито веднъж.

— В кое? — запита той. Никой не знаеше за Фонда!

— Във Фонда, Фич. Недей да се правиш на ударен. Знам всичко за скапания ви Фонд. Искам десетте милиона да бъдат прехвърлени от сметката на Фонда в една сингапурска банка.

— Едва ли ще мога да го уредя.

— Можеш каквото си поискаш, Фич. Казвам ти, не се прави на ударен. Дай да сключим сделката незабавно и да се хванем на работа.

— Какво ще речеш, ако прехвърлим пет сега и пет след присъдата?

— Зарежи, Фич. Десет милиона още сега. Никак не ми се ще след процеса да те гоня за втората вноска. Имам странното чувство, че само ще си загубя времето.

— Кога да прехвърлим парите?

— Не ме интересува. Важното е да са пристигнали, преди заседателите да се оттеглят на съвещание. Иначе сделката отпада.

— И какво ще стане тогава?

— Има две възможности. Или няма да се стигне до съгласие, или Николас ще те осъди с девет на три гласа.

Докато Фич размишляваше над тъй небрежно подхвърлената прогноза, две дълбоки бръчки прорязаха челото му. Не се съмняваше във възможностите на Николас, защо Марли очевидно вярваше в него. Бавно разтърка очи. Играта бе свършила. Край на театралните представления при всяка нейна дума. Край на престореното изумление от условията. Тя командваше парада.

— Разбрахме се — каза той. — Ще прехвърлим парите според инструкциите ти. Трябва обаче да те предупредя, че това може да отнеме доста време.

— Знам за прехвърлянето на суми много повече от теб, Фич. Ще обясня най-подробно какво искам. Но не сега, по-късно.

— Добре.

— Значи се разбрахме?

— Да — каза той и протегна ръка през масата. Тя неохотно я стисна. И двамата се усмихнаха на абсурдната ситуация. Двама мошеници си стискат ръцете за сделка, която никакъв съд или закон не би гарантирал, защото и съдът, и законът никога нямаше да узнаят.

Апартаментът на Бевърли Монк се намираше на петия етаж в занемарен жилищен блок. Тя го споделяше с още четири бедстващи кандидатки за филмова слава. Суонсън я проследи до малкото ъглово кафене и изчака да седне край витрината с чаша еспресо, поничка и вестник, разгърнат на страницата с предложения за работа. Едва тогава се приближи и попита:

— Извинете, вие ли сте Бевърли Монк?

Тя изненадано надигна глава.

— Да. А вие кой сте?

— Приятел на Клер Клемънт — обясни той и бързо се настани срещу нея.

— Заповядайте — каза тя. — Какво искате?

Беше малко нервна, но наоколо имаше много клиенти. Нищо не можеше да й се случи. Пък и човекът изглеждаше симпатичен.

— Информация.

— Вчера вие ми позвънихте, нали?

— Да, аз бях. Излъгах, че съм Джеф Кер. Всъщност не съм.

— Кой сте тогава?

— Джак Суонсън. Работя за една адвокатска кантора във Вашингтон.

— Клер да не е загазила?